Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Тая нощ той си отиде по-рано, след като ми даде един прах, и каза, че щом го глътна, ще отида на най-хубавото магьосническо сборище. Аз го изпроводих по долни дрехи до вратата на градината, унасяше ме на сън. Отидох, както ми каза той, на сборището, върнах се чак на сутринта, дойдох тук и видях, че кучето е заклано и дупката празна. Това е тежък удар за мене, защото го обичах много и му бях дала цялата си душа. Но всичко, каквото имам, ще бъде ваше и аз ще работя с ръце и с крака, за да ви издържам.

— Аз съм жито под воденичен камък; бог и един дявол-мошеник ме поразяват едновременно — каза Зуткин.

— Мошеник? Не говорете така — поде отново Катлин. — Той е дявол, дявол. И за доказателство ще ви покажа пергамента, който той е оставил в двора; там пише: „Помни винаги, че трябва да ми служиш. След три пъти по две седмици и пет дни аз ще ти върна парите двойно. Не бива да имаш никакво съмнение, иначе ще умреш.“ И аз съм уверена, че той ще удържи на думата си.

— Нещастната луда! — рече Зуткин, И това бе нейният последен укор.

Минаха три пъти по две седмици и пет дни; приятелят-дявол не дойде. Но Катлин не се отчайваше.

Зуткин вече не работеше, седеше цял ден превита до огъня и кашляше. Нел й даваше най-целебни и ароматични билки, но никакъв лек не помагаше. Уленшпигел не излизаше от къщицата, тъй като се страхуваше да не би Зуткин да умре, когато него го няма.

След време вдовицата не можеше вече ни да яде, ни да пие, без да повръща. Дойде бръснарят-лекар да й пусне кръв; след като й пусна кръв, тя отслабна толкова много, че вече не можеше да стане. Най-сетне, съсухрена от болки, тя рече една вечер:

— Клаас, мъжо! Тил, синко! Благодаря ти, боже, че ме прибираш!

Въздъхна и умря.

Тъй като Катлин не се реши да остане през нощта при тялото, Уленшпигел и Нел останаха заедно и цяла нощ се молиха за мъртвата.

Призори през отворения прозорец долетя една лястовица.

Нел каза:

— Лястовицата е птицата на душите; това е добра поличба; Зуткин е на небето.

Лястовицата обиколи триж стаята и излезе, след като изцвъртя.

След нея влезе втора лястовица, по-голяма и по-черна от първата. Тя се завъртя около Уленшпигел и той каза:

— Татко и майко, пепелта удря гърдите ми, ще сторя всичко, каквото поискате.

И втората изхвръкна с цвъртене както първата. Вече се беше развиделило. Уленшпигел видя хиляди лястовици, които хвърчаха ниско над ливадите, и слънцето изгря. И Зуткин бе погребана в гробището на бедните.

Откак умря Зуткин, Уленшпигел почна да се разхожда из готварницата замислен, тъжен или ядосан, не чуваше нищо, ядеше и пиеше, без да погледне, каквото му дадяха. И често ставаше нощем.

Напразно с нежния си глас Нел се мъчеше да го обнадежди, напразно Катлин му казваше: „Знам, че Зуткин е в рая при Клаас“! Уленшпигел отговаряше на всичко:

— Пепелта ме удря.

Беше като побъркан; а щом го видеше такъв, Нел плачеше.

През това време рибарят стоеше у дома си самичък като отцеубиец и се решаваше да излиза само вечер; защото и мъже, и жени, когато минаваха край него, му викаха оскърбително и го наричаха убиец; а децата бягаха от него, защото им бяха казали, че той е палач. Той бродеше самичък и не смееше да влезе в някоя от трите кръчми в Дамме, защото го сочеха с пръст, а ако пък останеше за минута, дори прав, клиентите си излизаха.

Затова кръчмарите не искаха да го видят и мернеше ли се той някъде, затваряха вратата под носа му. Рибарят смирено им правеше бележка, а те отговаряха, че да продават, е тяхно право, но не и задължение.

От немай-къде рибарят ходеше да пие в „Червеният сокол“, малка кръчма извън града, на брега на Слюнския канал. Там му даваха да пие, защото бяха сиромаси хора, за които всяка пара беше добре дошла. Но и съдържателят, и жена му не разговаряха с него. Те имаха две деца и едно куче: когато рибарят искаше да погали децата — те побягваха; а когато повикваше кучето — то се спускаше да го ухапе.

Една вечер Уленшпигел излезе на портата; като го видя толкова замислен, бъчварят Матисен му каза:

— Трябва да почнеш да работиш, за да забравиш мъката.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми.

— О! — рече Матисен. — Животът на нещастния рибар е по-тъжен от твоя. Никой не говори с него, всички го избягват и той е принуден да ходи при дрипльовците в „Червеният сокол“, за да изпие самотно чаша бира. Това е тежко наказание.

— Пепелта ме удря! — повтори Уленшпигел.