Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Същата вечер, тъкмо когато камбаната на катедралата биеше девет часа, Уленшпигел тръгна за „Червеният сокол“, но като видя, че рибаря го нямаше, отиде да се поразходи под крайбрежните дървета. Луната светеше ярко.

Той видя, че убиецът иде.

Като мина край него, той го видя отблизо и чу, че си приказваше високо, както правят хората, които живеят сами:

— Де ли са скрили жълтиците!

— Там, дето ги намери дяволът — отговори Уленшпигел и го удари с юмрук в лицето.

— Ой! — рече рибарят. — Познах те, ти си синът. Имай милост към мене, аз съм стар и немощен. Това, което направих — направих го не от злоба, но за да служа вярно на негово величество. Моля те за прошка. Ще ти върна покъщнината, която купих, и няма да ми платиш ни една пара. Не ти ли стига? Аз я купих за седем златни флорини. Ще ти върна всичко и половин флорин отгоре, защото недей мисли, че съм богат човек.

И се опита да падне на колене пред него.

Като го видя толкова отвратителен, треперещ и жалък, Уленшпигел го блъсна в канала.

И си отиде.

Върху кладите димеше пепелта на жертвите. Уленшпигел си мислеше за Клаас и за Зуткин и плачеше скритом.

Една вечер той отиде при Катлин да й поиска лек и съвет за отмъщение.

Тя беше сама с Нел, която шиеше до лампата. От шума при неговото влизане Катлин вдигна с усилие главата си като жена, събудена от тежък сън.

Той каза:

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми; аз искам да спася Фландрия. Помолих за това всемогъщия бог на небето и на земята, но той не ми отговори.

Катлин каза:

— Всемогъщият бог не е могъл да те чуе; ти трябваше да се обърнеш първо към духовете на първичния свят, които имат две същности — небесна и земна, и затова приемат жалбите на клетите хора и ги предават на ангелите, които пък ги занасят при божия престол.

— Помогни ми — рече той — да осъществя намерението си; ако е необходимо — ще ти платя с кръв.

Катлин отговори:

— Ще ти помогна, ако някоя девойка, която те обича, се съгласи да те заведе на сборището на пролетните духове — Великдена на Мъзгата.

— Аз ще го заведа — каза Нел.

Катлин наля в един кристален потир някаква сивкава течност и даде на двамата да пият от нея; със същата течност тя натърка слепите очи, ноздрите, дланите и китките на ръцете им, накара ги да глътнат шипка бял прах и им каза да се гледат един друг, докато душите им се слеят.

Уленшпигел погледна Нел и кротките очи на момичето запалиха в него буен огън; сетне той усети от питието като че хиляди раци го щипят.

Тогава се съблякоха и осветени от лампата, те бяха прекрасни — той в разцвета на своята горда сила, тя в своята мила прелест; но не можеха да се видят, защото бяха вече като заспали. Тогава Катлин нагласи шията на Нел върху ръката на Уленшпигел и сложи дланта му върху сърцето на девойката.

И те останаха така — голи, легнали един до друг.

И струваше им се на двамата, че като се досягат, телата им пламват от тих огън, както слънцето през месеца на розите.

Те станаха — така разправяха те по-късно, — качиха се върху рамката на прозореца, хвърлиха се оттам в празното пространство и усетиха, че въздухът ги понася, както водата носи корабите.

След това те не съзряха вече нищо — ни земята, дето спяха нещастните хора, нито небето, дето под нозете им се носеха облаците. И те стъпиха на Сириус, студената звезда. А оттам бяха хвърлени на Полюса.

Там те видяха малко поуплашен и един гол великан, великана Зима, обрасъл в козина на звяр, седнал на ледени блокове и опрял гръб на ледена стена. В локвата вода около него мечки и полени се движеха и ревяха. С продран глас великанът призоваваше градушка, сняг, студени поройни дъждове, сиви облаци, мътночервени и зловонни мъгли и ветрове, в които се чувствува най-лютият север. И всички тези стихни се разбесуваха отведнъж в това злокобно място.

Усмихвайки се на тия страшни бедствия, великанът лягаше върху цветя, увехнали от досега на ръката му, върху листа, изсушени от дъха му. Сетне се навеждаше, дращеше земята с нокти, хапеше я със зъби, дълбаеше дупка, за да стигне сърцето на земята и го погълне и да сложи черни въглища там, дето е имало сенчести гори, слама, дето е растяло жито, и пясък — вместо плодородна пръст. Но тъй като земното сърце бе огнено, той не посмя да го пипне и се дръпна боязливо.

Той седеше там като цар на престол и изпразваше чашата си с рибено масло сред своите мечки и тюлени и сред скелетите на всички, които бе убил в морето, по земята и в къщурките на бедните хора. Той слушаше радостно ръмженето на мечките, рева на тюлените, тракането на човешките и животинските скелети под краката на ястреби и гарвани, които търсеха по тях някое останало късче месо, както и шума на ледените блокове, блъскани един о друг от тъмната вода.