Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Тя беше много нетърпелива; откак беше срещнала наново Ханске, лудостта й значително бе намаляла, защото, както разправяха, лудостта й беше любовна лудост.

Като видя, че ги няма, тя се отчая, но щом чу в полето към Слюис вика на морския орел, тръгна нататък. Като вървеше из ливадата край яза, направен от пръчки и чимове, тя чу как двамата дяволи разговарят оттатък яза. Единият каза:

— Аз ще взема половината.

Другият отговори:

— Ти няма да получиш нищо; всичко, което има Катлин, е мое.

След това почнаха да се ругаят и препират кой от двамата ще притежава имота и любовта на Катлин и на Нел. Изтръпнала от страх, Катлин не смееше нито да продума, нито да мръдне и скоро чу, че те почнаха да се бият и единият от тях каза:

— Желязото е студено.

И се чу предсмъртно хъркане и строполяване на тежко тяло.

Тя се завтече уплашена към къщи. В два часа през нощта чу отново, но сега вече в нейната градина, вика на морския орел. Тя отиде да отвори и видя пред портата своя дявол самичък. Попита го:

— Какво стори с другия?

— Няма вече да идва — отговори той.

След това той я прегърна и почна да я гали. Но стори и се, че е по-студен от друг път.

А сега умът на Катлин бе много бистър. Когато си отиваше, той й поиска двадесет флорина, всичко, което тя имаше; тя му даде седемнадесет.

На следния ден тя тръгна от любопитство край яза, но не видя нищо. Само на едно място — голямо колкото ковчег за човек — имаше кръв по тревата и пръстта тук беше по-мека и хлътваше под стъпките. Но вечерта дъждът изми тревата.

Следната сряда тя отново чу в градината вика на морския орел.

Всеки път, когато трябваше да плати на Катлин дела от общите разноски, Уленшпигел ходеше нощем да вдигне камъка, който закриваше дупката до кладенеца, и вземаше оттам по един каролус.

Една вечер трите жени предяха, а Уленшпигел изрязваше с нож една кутия, поръчана му от управителя, на която той изобразяваше изкусно лов с цял куп кучета от Хено, овчарски от Кандия, много свирепи животни, брабантски псета, които вървят по двойки и ги наричат „лапачи на уши“, и разни други кучета — мопсове, булдози и хрътки.

В присъствието на Катлин Нел попита Зуткин добре ли е скрила парите си. Вдовицата й отговори доверчиво, че там, до стената на кладенеца, са най-добре скрити.

Към среднощ в четвъртък Зуткин се събуди от Бибулус Шнуфиус, който излая много пискливо, но кратко. Тя помисли, че кучето безпричинно се е разтревожило и отново заспа.

В петък заран, призори, когато Зуткин и Уленшпигел станаха, те не видяха както обикновено Катлин в готварницата; нито огънят бе запален, нито млякото вреше. Те се смаяха и погледнаха да видят дали случайно тя не е в градината. Тя беше там, макар че ръмеше дъжд, разчорлена, по долни дрехи, измокрена и измръзнала, но не се решаваше да влезе в къщи.

Уленшпигел отиде при нея и й каза:

— Какво правиш тук полугола под дъжда?

— Ах — рече тя, — да, да, голямо чудо!

И посочи закланото, вече вкочанило се куче.

Уленшпигел веднага помисли за парите: той изтича натам. Дупката беше празна, а пръстта — пръсната далеч наоколо. Той се хвърли срещу Катлин и я удари.

— Де са жълтиците? — рече той.

— Да, да, голямо чудо! — отговори Катлин.

За да защити майка си, Нел извика:

— Милост и състрадание, Уленшпигел.

Той спря да удря. Дойде Зуткин и попита какво има.

Уленшпигел й посочи закланото куче и празната дупка.

Зуткин побледня и каза:

— Тежко ме удряш ти, господи-боже. Клетите ми нозе!

Тя каза това поради болката, която усещаше, и поради мъченията, които бе изтърпяла напразно за тия жълтици. Като видя колко кротка е Зуткин, Нел се разплака отчаяно. Катлин размахваше едно парче пергамент и приказваше:

— Да, голямо чудо. Той дойде тая нощ — добър и красив. По лицето му нямаше оня матов блясък, който толкова ме плашеше. Приказва ми много нежно. Аз бях омаяна, сърцето ми се топеше. Той ми каза: „Сега съм богат и скоро ще ти донеса хиляда златни флорини“. — „Да — рекох му, — Ханске, миличък, аз се радвам повече за тебе, отколкото за себе си.“ „Но няма ли тук — попита ме той — някой друг, когото ти обичаш и когото бих могъл да направя богат?“ „Не — казах аз, — тия, които живеят тук, нямат нужда от тебе.“ — „Ти си горда — рече той. — Мигар Зуткин и Уленшпигел са богати?“ — „Те живеят, без да чакат помощ от близките си“ — отговорих аз. „Въпреки конфискацията ли?“ — рече той. А аз отговорих, че вие предпочетохте да търпите мъченията, отколкото да оставите да ви вземат имуществото. „Това ми е много добре известно“ — рече той. И почна тихичко да се киска и подиграва на съдията и на общинските съветници, че не са успели да изтръгнат от вас признание. И аз се разсмях. „Не са те толкова глупави — рече той, — да скрият парите си в къщи.“ Аз се смеех. „Нито пък в тоя зимник.“ — „Не“ — казах аз. „И в градината ли не?“ Аз не отговорих. „О — рече той, — това би било много непредпазливо!“ — „Не толкова — рекох аз, — защото нито водата, нито стената ще проговори.“ А той не преставаше да се смее.