Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Палачът отново издигна и свали Уленшпигел. И кожата на китките и глезените се разкъса още повече; и костите на нозете излязоха още по-навън от ставите си; но той не извика.

Зуткин плачеше и мърдаше ръцете си, от които капеше кръв.

— Признай, че си ги скрил — рече главният съдия, — и ще ти бъде простено.

— Рибарят има нужда от прошка — отговори Уленшпигел.

— Подиграваш ли се със съдиите? — каза един от общинарите.

— Аз да се подигравам? О! — отговори Уленшпигел. — Вярвайте, така ви се струва.

Сега Зуткин видя, че по заповед на съдията палачът раздухваше жарава, а помощникът му запали две свещи.

Тя понечи да се вдигне на изранените си крака, но падна на мястото си и извика:

— Махнете огъня! Ах, господа съдии, пощадете клетата му младост. Махнете огъня!

— Рибарят! — извика Уленшпигел, като видя, че тя пада духом.

— Вдигнете Уленшпигел една стъпка над земята — каза съдията; — сложете жаравата под краката и по една свещ под мишниците му.

Палачът изпълни нареждането. Колкото косми бяха останали под мишниците, почнаха да пращят и димят от пламъка.

Уленшпигел извика, а Зуткин рече разплакана:

— Махнете огъня!

Съдията каза:

— Признай, че си ги скрил, и ще бъдеш освободен. Признай вместо него, жено.

А Уленшпигел рече:

— Кой ще хвърли рибаря във вечния огън?

Зуткин кимаше с глава, че няма какво да каже. Уленшпигел скърцаше зъби, а Зуткин го гледаше с ужасени, изпълнени със сълзи очи.

Но когато палачът угаси свещите и сложи жаравата под нозете на Уленшпигел, тя извика:

— Господа съдии, смилете се над него: той не знае какво приказва.

— Защо да не знае какво приказва? — попита хитро главният съдия.

— Не я питайте нищо, господа съдии, нали виждате, че е обезумяла от болка. Рибарят е излъгал — рече Уленшпигел.

— И ти ли, жено, ще кажеш същото? — попита съдията.

Зуткин потвърди с кимване на глава.

— Изгорете рибаря! — извика Уленшпигел.

Зуткин млъкна и вдигна стиснат като за проклятие юмрук.

Ала като видя, че жаравата се разгаря по-силно пол нозете на сина й, тя изкрещя:

— Боже всемогъщи и Богородице на небето, прекратете тия мъчения! Смилете се! Махнете жаравата!

— Рибарят! — простена пак Уленшпигел.

През носа и през устата му бликнаха потоци кръв и като обори глава, той увисна над въглените.

Тогава Зуткин извика:

— Клетото ми сираче умря! Убиха го! Ах! И него убиха! Махнете жаравата, господа съдии. Оставете ме да го прегърна, за да умра и аз до него. Вие знаете, че с тия пречупени крака не мога да избягам.

— Дайте на вдовицата сина й — каза главният съдия.

И съдиите почнаха да се съвещават.

Палачът отвърза Уленшпигел и го сложи гол и цял потънал в кръв върху коленете на Зуткин, а хирургът почна да му намества костите.

А Зуткин целуваше разплакана Уленшпигел и думаше:

— Синко, нещастен мъченико! Ако господа съдиите позволят, аз ще те изцеря; но свести се, Тил, моето момче! Господа съдии, ако сте ми го убили, аз ще отида при негово величество, защото вие постъпихте против всякакво право и справедливост, и ще видите какво може да стори една клета жена срещу злите хора. Но пуснете ни, господа съдии, на свобода. И двамата нямаме никого другиго в света и върху нас клетите се стоварва тежката божия ръка.

След като се съвещаваха, съдиите издадоха следната присъда:

Пред вид на това, че вие Зуткин, вдовица на Клаас, и вие Тил, по прякор Уленшпигел, син на Клаас, бяхте обвинени, че сте присвоили имущество, което независимо от всички привилегии принадлежи по конфискация на негово величество, и макар че бяхте подложени на жестоко мъчение и на достатъчно изпитания, не признахте нищо, съдът поради липса на достатъчно доказателства и поради това, че вие, жената, сте с изпотрошени крайници, а вие, мъжът, изтърпяхте тежко мъчение, ви обявява за свободни и ви позволява да се заселите у някой жител на града, стига той въпреки беднотията ви да се съгласи да ви даде подслон.

Издадена в Дамме, двадесет и третия ден на октомври, лято господне 1558.

— Бог да ги възнагради, господа съдии! — рече Зуткин.

— Рибарят! — простена Уленшпигел. И с една каруца майката и синът бяха откарани в къщата на Катлин.

През тая година, петдесет и осмата от столетието, Катлин отиде при Зуткин и каза:

— Нощес, след като се намазах с балсам, аз бях отнесена върху камбанарията на катедралата и видях първичните духове, които предаваха човешките молитви на ангелите, а те литваха към небесните висини и ги отнасяха до божия престол. Цялото небе беше осеяно с лъчисти звезди. Изведнъж от една клада се отдели някаква сянка, която ми се стори черна, и се изкачи на камбанарията до мене. Познах Клаас, такъв, какъвто си беше приживе, във въглищарските си дрехи. „Какво правиш тук върху камбанарията на катедралата 102 102 Манастирът на свети Юст, основан в 1404 година, е познат с това, че тук е живял (без да приеме монашески сан) император Крал V след отричането си от престола до смъртта си (21 септември 1558 г.) ?“ — каза ми той. „Ами ти? — отговорих аз. — Накъде летиш така като птица из въздуха?“ — „Отивам — рече той — на съд; не чуваш ли, «ангелската тръба»?“ Аз бях току до него и чувствувах, че тялото му на дух не беше твърдо както телата на живите, а толкова въздушно, че като се приближих, проникнах в него като в топла пара. Долу, по цялата земя на Фландрия, блестяха светлинки и аз си казах: „Ония, които стават рано и работят до късно, са благословени от бога.“