Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Никой не отговори, но се чуха три удара по маса и. Уленшпигел се уплаши и разтрепери.

— Кой е? — попита той втори път.

Никой не отговори, но отново три пъти се удари по масата и той усети, че две ръце го прегръщат и че към лицето му се навежда някакво тяло, което имаше грапава кожа, голяма дупка на гърдите и миришеше на изгоряло.

— Татко — рече Уленшпигел, — твоето ли клето тяло ме натиска така?

Той не получи отговор и макар че сянката беше до него, чу, че някой вън извика: „Тил! Тил!“

Изведнъж Зуткин стана и отиде до леглото на Уленшпигел.

— Нищо ли не чуваш? — каза тя.

— Чувам — отговори той, — татко ме вика.

— А аз — рече тя — усетих в леглото някакво студено тяло до себе си; дюшекът се размърда, завесите се раздвижиха и чух глас, който каза: „Зуткин“, глас, тих като дихание, и стъпки, леки като шум от криле на мушица. — След това тя се обърна към духа на Клаас: — Мъжо, ако там горе на небето, дето седиш в сиянието на господа, имаш някакво желание, кажи ни, за да изпълним волята ти.

Изведнъж буен вятър разтвори с тласък вратата, изпълни стаята с прах и Уленшпигел и Зуткин чуха далечен грак на гарвани.

Те излязоха заедно и отидоха при кладата.

Нощта беше черна, само няколко облака, подгонени от острия северен вятър, тичаха като елени по небето и откриваха за миг блесналия лик на някоя звезда.

Един общински пазач се разхождаше на стража около кладата. Уленшпигел и Зуткин чуха стъпките му по втвърдилата се земя и гласа на един гарван, който сигурно викаше други, защото отдалеч му отговаряха.

Когато Уленшпигел и Зуткин се приближиха до кладата, гарванът кацна върху рамото на Клаас и те чуха тракането на клюна му по трупа, а след малко дойдоха и други гарвани.

Уленшпигел понечи да се хвърли към кладата и да удари гарваните, но пазачът му каза:

— Магьоснико, за чудотворни ръце ли си дошъл? Чуй тогава — ръцете на изгорял човек не могат те направи невидим, това могат да сторят само ръцете на обесен, какъвто някой ден ще бъдеш и ти.

— Господин пазач — отговори Уленшпигел, — аз не съм никакъв магьосник, а осиротелият син на оня, който е вързан там, тая пък жена е неговата вдовица. Ние искаме само да го целунем още веднъж и да вземем за спомен малко от неговата пепел. Позволете ни това, господин пазач, та вие не сте чужд наемник, а син на тая страна.

— Нека бъде, както ти искаш — отговори пазачът.

Сиракът и вдовицата тръгнаха по изгорелите дърва и стигнаха до трупа; и двамата целунаха разплакани лицето на Клаас.

Дето беше по-рано сърцето, пламъкът бе издълбал голяма дупка и Уленшпигел взе оттам малко от пепелта на мъртвия. След туй Зуткин и той коленичиха и почнаха да се молят. Когато бледата зора се показа на небето, и двамата бяха още там; но от страх да не го накажат за благосклонността му, пазачът ги изпъди.

В къщи Зуткин взе по един къс червена и черна коприна; тя уши от тях торбичка и сложи в нея пепелта на Клаас; а на торбичката приши две панделки, за да може Уленшпигел да я носи винаги на шията си. И като я окачваше, тя му каза:

— Нека тая пепел, която е сърцето на мъжа ми, тоя червен цвят, който е неговата кръв, и тоя черен, който е неговата жалейка, бъдат винаги на гърдите ти както огънят на отмъщението срещу палачите.

— Нека — рече Уленшпигел.

И вдовицата прегърна сирака и слънцето изгря.

На следния ден общинските пазачи и глашатаи отидоха в дома на Клаас, за да изнесат на улицата цялата покъщнина и да пристъпят към съдебната продан. Зуткин видя от къщата на Катлин как изнесоха люлката от желязо и мед, която бе предавана винаги от баща на син в дома на Клаас, дето се беше родил клетият мъртвец, дето бе роден и Уленшпигел. След това изнесоха леглото, дето Зуткин бе заченала Уленшпигел и дето бе прекарала толкова сладостни нощи до рамото на мъжа си. След това раклата, дето държеше хляба, долапа, в който през добрите времена пазеше месото, тиганите, котлите и другите готварски съдове, но всичко това сега вече не лъщеше както в щастливите времена, а бе измърсено от праха на запустението. Те й припомниха семейните угощения, когато мирисът от ястията привличаше съседите.

След това изнесоха една бъчва и едно буре за обикновена и за силна бира и в една кошница най-малко тридесет бутилки вино; и всичко това оставиха на улицата, всичко до последния гвоздей — нещастната вдовица чу как го извадиха с трясък от стената.

Тя седеше, без да промълви дума, без да се оплаква, и цяла потънала в скръб, гледаше как отнасяха това скромно богатство. Глашатаят запали свещ и покъщнината се продаде на публичен търг. Свещта догаряше вече, когато старейшината на рибарите купи всичко на нищожна цена, за да го разпродаде после; той се радваше също както невестулка, която смуче мозъка на кокошка.