Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Огън, огън! Пробийте дупка: душата иска да излезе!

Зуткин и Нел чуха биенето на камбаните и се прекръстиха, но Уленшпигел не се прекръсти, като каза, че не иска да се моли на бога по същия начин както палачите, и тичаше из къщата, като се опитваше да изкърти вратите или да скочи през някой прозорец, но всичко бе здраво затворено.

Изведнъж Зуткин извика искри лице в престилката си:

— Дим!

И наистина тримата нещастници видяха да се издига към небето голяма вихрушка от черен дим. Това беше кладата, върху която се намираше Клаас, вързан за стълб; палачът току-що бе я запалил на три места в името на бог отец, бог син и бог свети дух.

Клаас се огледа наоколо и като не съзря никъде сред множеството Зуткин и Уленшпигел, зарадва се, че те няма да видят страданията му.

Не се чуваше нищо друго освен гласа на молещия се Клаас, пращенето на огъня, ропотът на мъжете, плачът на жените, виковете на Катлин: „Махнете огъня, пробийте дупка: душата иска да излезе“, и камбаните на църквата „Света Богородица“, които биеха на смърт.

Изведнъж Зуткин побеля като сняг, цялото й тяло се затресе, но тя не плачеше, а сочеше с пръст небето. Дълъг и тесен пламък изскочи над кладата и почна от време на време да се издига над покривите на ниските къщи. И той причини странна болка на Клаас, защото според посоката на вятъра ту обгаряше нозете му, ту докосваше и пърлеше брадата му, ту ближеше и подпалваше косата му.

Уленшпигел, държеше Зуткин в прегръдките си и се опитваше да я откъсне от прозореца. Те чуха остър вик — крещеше Клаас, чието тяло гореше само от едната страна. Но той млъкна и заплака. И целите му гърди се измокриха от сълзите.

След това Зуткин и Уленшпигел чуха силна глъчка. Викаха гражданите, жените и децата:

— Клаас не бе осъден да гори на слаб огън, а на буен. Палачо, засили огъня!

Палачът го засили, но огънят не лумваше тъй бързо.

— Удуши го! — крещяха гражданите.

И започнаха да замерват с камъни началника на полицията.

— Пламък! Буен пламък! — извика Зуткин.

И наистина към небето се издигна посред пушека червен пламък.

— Той умира — каза вдовицата. Всемогъщи боже, имай милост към невинния. Де е кралят, за да изтръгна с нокти сърцето му?

Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

Зуткин чу как Клаас извика още веднъж, но не видя нито гърчещото се от болки тяло, нито изкривеното му лице, нито главата му, която се въртеше на вси страни и се удряше о дървения стълб. Народът продължаваше да крещи и да свирка, жените и момчетата хвърляха камъни; из един път цялата клада пламна и всички чуха как Клаас извика сред пламъка и дима:

— Зуткин! Тил!

И главата му увисна на гърдите, сякаш бе от олово.

И чу се откъм къщата на Катлин жаловит и остър вик. След това никой не чу нищо, само нещастната луда клатеше глава и повтаряше: „Душата иска да излезе“.

Клаас бе издъхнал. Кладата догоря и се срина около стълба и клетото, цяло почерняло тяло остана на него, увиснало за шията.

А камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

В дома на Катлин Зуткин бе застанала до стената с наведена глава и със сключени ръце. Тя бе прегърнала Уленшпигел и нито говореше, нито плачеше.

Уленшпигел също мълчеше; когато усети с какъв трескав огън гореше снагата на майка му, той се уплаши.

Съседите се върнаха от лобното място и казаха, че Клаас се е отървал от мъките.

— Той вече е при господа — каза овдовялата Зуткин.

— Моли се — рече Нел на Уленшпигел и му даде броеницата си, но той не иска да си послужи с нея, — защото — каза той — зърната й са благословени от папата.

Когато се мръкна, Уленшпигел каза на вдовицата:

— Майко, хайде легни си; аз ще остана буден при тебе.

Но Зуткин отговори:

— Няма защо да седиш буден; сънят е благодат за младите хора.

Нел приготви в готварницата легла за двамата и си отиде.

Те останаха сами; в огнището догаряха няколко корена.

Зуткин си легна, Уленшпигел също, но чу, че тя плачеше под завивката.

Вън сред нощната тишина дървесата край канала бучаха като море и вятърът, предвестник на есента, дигаше вихрушки, които засипваха прозорците с прах.

На Уленшпигел се стори, че някакъв човек ходи насам-натам; счуха му се стъпки в готварницата. Като се вгледа, не видя никого; вслуша се и чу само виенето на вятъра в комина и плача на Зуткин под завивката.

Но след малко той отново чу стъпки и зад него, до главата му, въздишка.

— Кой е? — рече той.