Шарл Костер - Тил Уленшпигел

„Сигурно през тия дни, вечери и нощи те са хулили литургията, изповедите, индулгенциите и негово кралско величество…“

— Никой не е чул това — рече Клаас — и не мога да бъда обвиняван без доказателства!

Секретарят продължи:

— Чули са друго нещо. На седмия ден в десет часа, когато било вече мръкнало, чужденецът излязъл от твоя дом и ти си го придружил до синора на Катлинината нива. Там той те е попитал какво си направил с твоите нечестиви идоли — при тия думи съдията се прекръсти — света Богородица, свети Николай и свети Мартин? Ти си отговорил, че си ги начупил и хвърлил в кладенеца. И наистина те бяха намерени миналата нощ в твоя кладенец и парчетата са в помещението за изтезаване.

При тия думи Клаас бе като поразен. Съдията го попита има ли да каже нещо, Клаас кимна отрицателно с глава.

Съдията го попита не се ли разкайва за престъпната мисъл да строши свещените статуи и за нечестивото заблуждение, което го е накарало да изрече хулни думи срещу негово небесно величество и за негово кралско величество.

Клаас отговори, че тялото му принадлежи на негово кралско величество, но съвестта му принадлежи на Христа, чийто закон той иска да изпълнява.

Съдията го попита дали тоя закон е законът на майката света църква.

Клаас отговори:

— Той е в светото евангелие.

Поканен да отговори на въпроса, дали паната е божи наместник на земята, Клаас каза:

— Не.

Когато го запитаха смята ли, че не трябва да се покланя на статуите на Богородица и светците, той отговори, че това е идолопоклонничество. А когато му зададоха въпрос, дали устното изповядване е нещо хубаво и спасително за душата, той рече:

— Христос е казал: изповядайте се един другиму.

Той отговаряше много смело на въпросите, макар че в дъното на душата си изглеждаше много отчаян и уплашен.

Когато удари осем часът и се спусна вечерта, господа съдиите се оттеглиха и отложиха произнасянето на присъдата за следния ден.

А в къщицата на Катлин Зуткин плачеше, обезумяла от мъка. И непрестанно повтаряше:

— Мъжът ми! Клетият ми мъж!

Уленшпигел и Нел я прегръщаха с безпределна нежност. Тя ги притискаше в обятията си и плачеше мълчаливо. Сетне им направи знак да я оставят сама. Нел каза на Уленшпигел:

— Нека я оставим сама, щом иска; да скрием жълтиците.

И излязоха; Катлин се въртеше около Зуткин и повтаряше:

— Пробийте дупка: душата иска да излезе.

А Зуткин я гледаше втренчено, без да я вижда.

Къщите на Клаас и на Катлин бяха една до друга; Клаасовата беше по навътре, градинка отпред, а къщата на Катлин имаше засята с бакла градинка, която стигаше до улицата. Тя беше оградена с жив плет, в който Уленшпигел и Нел бяха направили като деца голяма дупка, за да могат да преминават.

Уленшпигел и Нел отидоха в градината на Катлин и видяха оттам войника, който пазеше. Главата му се клатеше и той плюеше във, въздуха, но плюнката падаше върху куртката му. До него се търкаляше една плетена бутилка.

— Нел — рече съвсем тихо Уленшпигел, — тоя пиян войскарин не е утолил жаждата си; трябва да пие още. Тогава той няма да е опасен. Да вземем бутилката.

Като чу, че се говори, ландскнехтът изви натежалата си глава към тях, потърси бутилката, но като не я намери, продължи да плюе във въздуха и се мъчеше да види при лунната светлина де пада плюнката.

— Здравата се е напил — рече Уленшпигел, — чуваш ли как се напъва да плюе?

Ала войникът, след като дълго време плю и гледа наоколо, протегна отново ръка към бутилката. Тоя я напипа, залепи уста до гърлото и, отметна глава назад, обърна бутилката, чукна я няколко пъти по дъното, за да се изцеди всичката течност, и почна да смуче от нея като дете от гръдта на майка си. Като не успя да смукне нищо, той се примири, сложи бутилката до себе си, поизруга на немски, отново се изплю, поклати глава наляво и надясно и заспа, мълвейки неразбираеми молитви.

Уленшпигел знаеше, че тоя сън няма да кара дълго и че трябва да го направи по-дълбок; затова се провря през дупката на плета, взе бутилката на войника и я даде на Нел, която я напълни с ракия.

Войскаринът продължаваше да хърка; Уленшпигел отново се вмъкна през дупката, сложи пълната бутилка между краката му, върна се в градината на Катлин и зачака заедно с Нел зад плета.

От хладината на току-що напълнената бутилка войникът се полусъбуди и първото му движение бе да разбере отде иде тоя студ под куртката му.

С интуицията на пияница той реши, че сигурно бутилката е пълна и протегна ръка. На лунната светлина Уленшпигел и Нел видяха как той разклащаше бутилката, за да чуе звука на течността, как пие от нея и се смее, и се чуди, че е пълна, как сръбва мъничко, след това — една глътка, как я слага на земята, пак я взема и отново пие.