Съдиите оставиха Клаас да говори, защото и те самите освен Тителман презираха доносчика-рибар.
Той цял побледня от срам и яд.
А Клаас бе отведен в тъмницата.
На следния ден, който беше преди деня, определен за мъчението на Клаас, Нел, Уленшпигел и Зуткин научиха за присъдата.
Те помолиха съдиите да им разрешат да отидат в затвора и това бе позволено на Зуткин и на Уленшпигел, но не и на Нел.
Когато отидоха, видяха Клаас вързан за стената с дълга верига. Тъй като бе влажно, в огнището гореше слаб огън от дърва. Защото по право и по закон във Фландрия е наредено да се държат меко с осъдените на смърт, да им се дава хляб, месо или сирене и вино. Но скъперниците-пазачи често пъти не изпълняват закона и мнозина от тях изяждат по-голямата част и най-хубавите парчета от храната на клетите затворници.
Клаас прегърна разплакан Уленшпигел и Зуткин, но пръв се овладя и спря да плаче, защото искаше да покаже, че е мъж и глава на семейство.
Зуткин плачеше, а Уленшпигел рече:
— Аз ще строша тия страшни окови.
Зуткин каза през сълзи:
— Аз ще отида при крал Филип, той ще те помилва.
Клаас отговори:
— Кралят наследява имота на мъчениците. — Сетне добави: — Жено и сине, обични мои, аз си отивам от тоя свят с тъга и горест. Макар и да се боя донякъде, че тялото ми ще страда, още по-тежко ми е, като помисля, че когато няма да ме има вече, вие ще бъдете и двамата бедни нещастници, защото кралят ще ви вземе имота.
Уленшпигел отговори тихо:
— Нел и аз скрихме вчера всичко.
— Сега съм доволен — продължи Клаас, — доносчикът няма да се радва на моето наследство.
— Дано по-скоро умре — рече Зуткин със зли и сухи очи.
Ала Клаас, който мислеше за жълтиците, рече:
— Хитро си постъпил, Тилкен, мое мило момче; е, сега моята вдовица Зуткин няма да гладува на стари години.
И Клаас я прегърна и притисна силно до гърдите си; а тя зарони още по-едри сълзи при мисълта, че скоро ще загуби неговата нежна закрила.
— Синко, ти честно си грешил, когато си скитал като лошите момчета по широките друмища; не бива вече да правиш това, чедо, нито да оставяш сама в къщи тъжната вдовица, защото ти си мъж и си длъжен да бъдеш нейна защита и опора.
— Ще бъда, татко — рече Уленшпигел.
— О, клети ми мъжо! — рече Зуткин, като го прегърна. — Какво престъпление сме извършили? Живеехме си двамата кротко, честно и скромно и много се обичахме. Ти знаеш това, господи боже! Ставахме рано, за да работим, а вечер ти благодаряхме и ядяхме хляба, спечелен през деня. Ще отида при краля и ще го разкъсам с нокти. Господи боже, в нищо не сме виновни!
Но влезе пазачът и каза, че трябва да си вървят.
Зуткин помоли да остане. Клаас чувствуваше как нейното клето лице гори върху неговото, как сълзите на Зуткин, които се лееха на потоци, мокрят бузите му, а цялото й злочесто тяло тръпнеше и се разтърсваше в прегръдките му. И той помоли да остане още при него.
Но пазачът пак каза, че трябва да си вървят, и издърпа Зуткин от ръцете на Клаас.
Клаас каза на Уленшпигел:
— Пази я!
Уленшпигел отговори, че ще я пази. И Уленшпигел и Зуткин излязоха, като синът подкрепяше майка си.
На другия ден, деня на смъртното наказание, дойдоха съседите и от състрадание заключиха в къщата на Катлин всички заедно — Уленшпигел, Зуткин и Нел. Но не помислиха, че отдалеч те могат да чуят виковете на жертвата, а през прозорците — да видят пламъка на кладата.
Катлин скиташе из града, клатеше глава и повтаряше:
— Пробийте дупка: душата иска да излезе.
В девет часа Клаас бе изведен от тъмницата по долни дрехи, с вързани на гърба ръце. Съгласно присъдата клалата бе издигната сред улицата на катедралата „Света Богородица“, около един стълб, забит пред кметството. Палачът и помощниците му не бяха още натрупали всичките дърва.
Клаас, ограден от пазачите си, чакаше търпеливо да свършат тая работа, а през това време началникът на полицията на кон, стражата и девет ландскнехта, извикани от Брюге, едва успяваха да сдържат народа, който се възмущаваше.
Всички казваха, че е жестоко да бъде убит така несправедливо на стари години един беден добър човек, толкова кротък, милостив и неуморим в работата си.
Изведнъж всички коленичиха и почнаха да се молят. Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.
Катлин, съвсем обезумяла, бе също сред множеството, и то в първите редици. Тя гледаше Клаас и кладата, клатеше глава и повтаряше:
Читать дальше