Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Уленшпигел си каза: „Няма да се радваш дълго, убиецо!“

Продажбата свърши, но пазачите, които претърсваха всичко, не намериха жълтиците. Рибарят възкликна:

— Не търсите хубаво: аз зная, че преди шест месеца Клаас имаше седемстотин жълтици.

Уленшпигел си каза: „Ти няма да наследиш нищо, убиецо!“

Изведнъж Зуткин се обърна към него и рече, като посочи рибаря:

— Ето доносчика!

— Зная го! — отговори Уленшпигел.

— Искаш ли — каза тя — той да наследи кръвта на баща ти?

— По-скоро бих изтърпял цял ден мъчения — отговори Уленшпигел.

Зуткин каза:

— И аз също, но не издавай нищо от състрадание, колкото и големи да бъдат мъченията, които видиш, че търпя.

— Но ти си жена — рече Уленшпигел.

— Клетият — каза тя, — аз съм те родила и знам да търпя мъки. Но ако видя, че измъчват тебе… — тя побледня и добави: — Ще се моля на пресвета Богородица, която видя сина си на кръста.

И тя плачеше и милваше Уленшпигел.

И така те сключиха съюз за омраза и сила.

Рибарят трябваше да плати само половината от покупната цена; другата половина щеше да бъде възнаграждението му за доноса, докато се намерят седемстотинте жълтици, които го бяха подтикнали към тая низост.

Нощем Зуткин плачеше, а през деня вършеше къщната си работа. Уленшпигел често я чуваше да си приказва:

— Наследи ли ни — аз ще се убия.

Като видяха, че тя ще стори това, което казва, Нел и Уленшпигел направиха всичко възможно, за да накарат Зуткин да отиде във Валхерен, дето имаше роднини. Зуткин не искаше, като казваше, че не й е необходимо да се отдалечава от червеите, които скоро ще заглождят нейните вдовишки кости.

През това време рибарят отново отиде при съдията и му каза, че само преди няколко месеца покойният е получил седемстотин жълтици, че той бил стиснат човек, скромно живеел и следователно не е похарчил тая голяма сума, а без друго я е скрил някъде.

Съдията го попита какво зло са му сторили Уленшпигел и Зуткин, та след като е отнел на единия бащата, на другата мъжа, той бе намислил още и да ги преследва жестоко.

Рибарят отговори, че като виден гражданин на Дамме искал да накара другите да уважават законите на империята и по тоя начин да заслужи милостта на негово величество.

След като каза това, той даде на съдията едно писмено обвинение и посочи свидетели, които казаха чистата истина и удостовериха въпреки желанието си, че рибарят не лъжеше.

Господа съдиите, след като чуха техните показания, обявиха, че белезите за виновност са достатъчни за подлагане на мъчения. Заради това те наредиха къщата да бъде отново претърсена от полицаи, които бяха натоварени да отведат в градската тъмница майката и сина; те щяха да стоят там, докато дойде от Брюге повиканият незабавно палач.

Когато Уленшпигел и Зуткин минаха през улиците с вързани на гърба ръце, рибарят бе пред портата на къщата си и ги гледаше.

Гражданите и гражданките на Дамме също бяха излезли на портите си. Матисен, най-близкият съсед на рибаря, чу когато Уленшпигел каза на доносчика:

— Господ ще те прокълне, палачо на вдовици!

А Зуткин добави:

— Ще умреш от страхотна смърт, мъчителю на сираци!

Когато узнаха, че поради нов донос на Грипстюивер водят вдовицата и сирака в затвора, жителите на Дамме започнаха да дюдюкат подир рибаря, а вечерта хвърлиха камъни по прозорците на къщата му. А портата му изцапаха с нечистотии.

И той не посмя вече да излезе от дома си.

Към десет часа преди обяд Уленшпигел и Зуткин бяха отведени в помещението за мъчения.

Там бяха съдията, писарят, общинските съветници, палачът от Брюге, слугата му и един бръснар-хирург.

Съдията попита Зуткин дали не е задържала някакво имущество, което принадлежи на императора. Тя отговори, че тъй като не притежава нищо, не може и да задържи нищо.

— А ти? — попита съдията, обръщайки се към Уленшпигел.

— Преди седем месеца — отговори той — ние наследихме седемстотин жълтици; една част от тях похарчихме за храна. Де са другите, не зная, но мисля, че пътникът, който е отседнал за наше нещастие у нас, е взел останалите, защото оттогава вече не съм ги виждал.

Съдията отново ги попита дали все още твърдят, че са невинни.

Те отговориха, че не са присвоили никакво имущество, което принадлежи на императора.

Тогава съдията каза твърдо и тъжно:

— Уликите срещу вас са тежки и обвинението добре обосновано; затова, ако не признаете, ще трябва да изтърпите мъченията.