Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Пощадете вдовицата — каза Уленшпигел. — Рибарят купи всичко.

— Горкичкият — рече Зуткин, — мъжете не могат изтърпя толкова мъки, колкото жените.

И тъй, като видя, че заради нея Уленшпигел бе побледнял като мъртвец, тя му каза:

— Аз имам омраза и сила.

— Пощадете вдовицата — рече Уленшпигел.

— Вземете мене вместо него — каза Зуткин.

Главният съдия попита палача готови ли му са уредите, необходими, за да узнаят истината.

Палачът отговори:

— Всичко е тук.

Съдиите се съвещаваха и решиха, че за да узнаят истината, трябва да започнат с жената.

— Защото — рече един от общинските съветници — няма толкова жесток син, който би могъл да гледа как се мъчи майка му и да не признае престъплението, за да я отърве от мъките. Същото би сторила и всяка майка за чедото си, дори да е тигрица по сърце.

Съдията каза на палача:

— Постави жената на стола и сложи менгемета на ръцете и нозете й.

Палачът изпълни заповедта му.

— О, недейте прави това, господа съдии — извика Уленшпигел. — Вържете мене вместо нея, строшете пръстите на ръцете и краката ми, но пощадете вдовицата!

— Рибарят! — каза Зуткин. — Аз имам омраза и сила.

Уленшпигел побледня още повече, разтрепери се от ярост и млъкна.

Менгеметата бяха малки пръчици от чимшир, които се пъхваха между пръстите чак до костта и така бяха свързани с връвчица в хитро измислен уред, че палачът по желание на съдията можеше да стисне всички пръсти заедно, да оголи костите от месото, да ги счупи или пък да причинява на жертвата само слаба болка.

Той пъхна пръчиците между пръстите на краката и ръцете на Зуткин.

— Стискай! — каза му главният съдия.

Той стисна жестоко.

И съдията се обърна към Зуткин:

— Кажи, на кое място са скрити жълтиците?

— Не знам — отговори тя със стенания.

— Стискай по-силно — каза той.

Уленшпигел раздвижи вързаните си на гърба ръце, за да се освободи от въжето и да отиде на помощ на Зуткин.

— Стига вече, господа съдии — каза той, — това са женски кости, нежни и крехки. Птиче би могло да ги счупи с човката си. Стига вече. Господин палач, не говоря на вас, защото вие трябва да изпълнявате заповедите на господата. Стига вече, имайте милост.

— Рибарят! — рече Зуткин.

И Уленшпигел млъкна.

Ала като видя, че палачът стягаше още по-силно менгеметата. Той отново извика:

— Милост, господа! Вие чупите пръстите на вдовицата, които й са потребни, за да работи. Ах, нозете й! Как ще върви тя сега? Милост, господа!

— Ще умреш от страхотна смърт, рибарю! — извика Зуткин.

И костите й пращяха, а кръвта от нозете й капеше на капчици.

Уленшпигел гледаше всичко това и каза, треперещ от гняв и болка:

— Това са женски кости, не ги трошете, господа съдии!

— Рибарят! — простена Зуткин.

И гласът й беше нисък и глух като глас на призрак.

Уленшпигел изтръпна и извика:

— Господа съдии, от ръцете й тече кръв, също и от нозете. Строшиха костите на вдовицата.

Бръснарят-хирург ги пипна с пръст и Зуткин извика силно.

— Признай вместо нея — рече съдията на Уленшпигел.

Но Зуткин го погледна с широко разтворени, сякаш на мъртвец очи. И той разбра, че не бива да говори, и заплака, без да каже нито дума.

Тогава съдията каза:

— Тъй като тая жена е надарена е мъжка твърдост, трябва да изпитаме смелостта й, като мъчим сина й пред нея.

Зуткин не чу нищо, защото бе паднала в несвяст от страшните болки.

Свестиха я със силен оцет. След това съблякоха Уленшпигел и го изправиха гол пред вдовицата. Палачът обръсна косите му и всички други косми по тялото, за да провери дали няма по него някаква магия. Тогава забеляза на гърба му черното рождено петънце. Той заби няколко пъти в него една дълга игла, но тъй като оттам протече кръв, реши, че в точицата няма никаква магия. По заповед на съдията вързаха ръцете на Уленшпигел за две въжета на скрипец, закрепен на тавана така, че по желание на съдиите палачът можеше да го издига и сваля, като го раздрусваше силно; той направи това девет пъти, след като върза на всеки крак по една тежест от двадесет и пет ливри.

При деветото разтърсване кожата на китките и глезените се разкъса и костите на краката започнаха да излизат от местата на ставите си.

— Признай — рече съдията.

— Не — отговори Уленшпигел.

Зуткин гледаше сина си, но нямаше сили нито да вика, нито да говори; тя само простираше напред и движеше облените си в кръв ръце, като с това искаше да каже, че трябва да спрат изтезанието.