Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Аз самият съм сатаната. Това е моята същина. Още като дете бях грозен и неспособен за никакви телесни упражнения и всички ме смятаха за глупав и често ме биеха. Ни едно момче, ни едно момиче не ме жалеше. Когато станах момък, никоя жена не ме пожелаваше дори срещу пари. Тогава ме обзе студена омраза към всяко същество, родено от жена. Затуй наклеветих Клаас, който беше обичан от всички. Аз обичах единствено парата, която бе моята сребърна или златна възлюблена. Когато пратих Клаас на смърт, аз имах и изгода, и удоволствие. След това още повече от преди трябваше да живея като вълк и аз възжелах да хапя. Когато минавах през Брабан, видях форми за вафли, които се употребяват там, и си рекох, че една от тях може да стане хубава желязна уста. Ах, да можех да ви уловя за гърлото, вас, жестоки тигри, които се забавлявате с мъчението на един старец! Вас бих захапал с по-голяма радост, отколкото войника и девойчето! Защото, когато видях колко прелестно бе девойчето, заспало върху пясъка под слънцето, хванало с две ръце кесийката с парите, аз бях изпълнен с любов и умиление, но тъй като бях вече много стар и не можех да го обладая, аз го ухапах…

Съдията го попита де е живял и рибарят отговори:

— В Рамскапеле, отдето ходех в Бланкенберге, в Хейст, дори в Кноке. През неделните и пазарни дни правех вафли така, както ги правят навред в Брабан, с тая същата форма. Тя бе винаги добре изчистена и намазана с мас. И това ново нещо, дошло от чужбина, имаше успех. Ако искате да знаете още неща и защо никой не ме познаваше, ще ви кажа, че денем си преправях лицето с бои и си боядисвах косата червеникава. Колкото за вълчата кожа, която ми сочите въпросително с жестокия си пръст, ще ви го кажа направо, че тя е от два вълка, които убих в горите до Равешо и Малдегем. Трябваше само да зашия двете кожи, за да мога да се покривам с тях. Аз я криех в един сандък в дюните на Хейст. Там са също така дрехите, които крадях, та по-късно при сгоден случай да ги продавам.

— Отдръпнете го от огъня — каза съдията.

Палачът изпълни заповедта.

— Де е златото ти? — каза пак съдията.

— Кралят никога няма да узнае това — рече рибарят.

— Горете го по-отблизо с пламтящи свещи — каза съдията. — Приближете го до огъня.

Палачът изпълни заповедта и рибарят извика:

— Аз не съм магьосник, защо трябва да ме приближават до огъня? Кръв тече от краката ми от изгарянето. Няма да кажа нищо. Защо толкова близо сега! Казах ви, кръв тече от тях; кръв тече: тия ботуши са ботуши от нажежено желязо. Златото ми ли? Е, добре, моят единствен приятел в света е… дръпнете ме от огъня… е в зимника ми в Рамскапеле, в едно сандъче… оставете ми го; милост и пощада, господа съдии; проклети палачо, махни свещите… Той ме гори още повече… то е в едно сандъче с двойно дъно, обвито във вълна, за да не дрънчи, ако се раздруса сандъчето; казах вече всичко; дръпнете ме.

Когато го дръпнаха от огъня, той се засмя злобно.

Съдията го попита защо се смее.

— От радост, че се отървах от мъчението — отговори той.

Съдията му каза:

— Никой ли не е искал да види твоята форма със зъби?

Рибарят отговори:

— Виждаха, че тя е като всички други, само че е с дупки, в които завинтвах железните зъби; призори ги махвах; селяните предпочитаха моите вафли пред тия на другите продавачи и ги наричаха вафли с брабански пъпчици, защото, когато махвах зъбите, празните вдлъбнатини образоваха малки полуклъбца, които приличаха на пъпчици.

Съдията каза:

— Кога хапеше нещастните жертви?

— Денем и нощем. Денем бродех из дюните и по пътищата, носейки формата за вафли, и дебнех, особено в събота, когато става големият пазар в Брюге. Видех ли някой селянин, който креташе тъжно, аз го оставях да отмине, тъй като смятах, че неговата болка иде от празната му кесия; но ако някой вървеше весело, аз се движех близо до него; когато той никак не очакваше, аз го захапвах за врата и вземах кесията му. И това правех не само сред дюните, но по всички пътища и пътеки из равнината.

Тогава съдията каза:

— Покай се и моли бога.

Но рибарят почна да богохулствува:

— Господ-бог пожела да бъда такъв, какъвто съм; аз вършех всичко въпреки волята си, подтикван от природата. Зли тигри, вие ще ме накажете несправедливо. Но не ме горете… Аз извърших всичко въпреки волята си; смилете се, аз съм беден и стар; ще умра от раните си; не ме горете.

Тогава го заведоха в съда, под липата, да чуе присъдата си пред целия събран народ.

И той бе осъден като жесток убиец, крадец и богохулник; езикът му да бъде продупчен с нажежено желязо, дясната му китка да бъде отсечена и да бъде горен жив на слаб огън, докато издъхне пред кметството.