Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Уленшпигел отговори:

— Когато яде, е весел, когато гладува — тъжен, и винаги замечтан. А ти весела ли си, или тъжна?

— Ние, жените — рече тя, — сме роби на оногова, който ни управлява!

— Месецът ли? — каза той.

— Да — рече тя.

— Ще кажа на Ламме да дойде.

— Недей — каза тя, — той ще се разплаче, а и аз също.

— Виждала ли си някога жена му? — попита Уленшпигел.

Тя отговори с въздишка:

— Тя съгрешаваше с него и бе осъдена на жестоко изкупление. Тя знае, че той пътува по море, за да възтържествува ереста, а за едно християнско сърце е тежко да си помисли такова нещо. Защищавай го, ако го нападнат; грижи се за него, ако го ранят; жена му ми поръча да ти отправя тая молба.

— Ламме е мой брат и приятел — отговори Уленшпигел.

— Ах! — рече тя. — Защо не се върнете в лоното на нашата света майка църквата?

— Тя изяжда децата си — отговори Уленшпигел.

И си отиде.

През една мартенска сутрин, когато вятърът режеше и не преставаше да стяга ледовете, а корабът на Трелонг не можеше да замине, матросите и войниците от кораба отиваха с шейни и кънки на гуляи и развлечения.

Уленшпигел беше в кръчмата; хубавата жена, потънала в скръб и като че не на себе си, му каза:

— Клетият Ламме! Клетият Уленшпигел!

— Защо се оплакваш? — попита той.

— Ах! Ах! — каза тя. — Защо не вярвате в литургията? Щяхте да отидете непременно в рая и аз бих могла да ви спася в тоя живот.

Тъй като тя отиде до вратата и се ослуша внимателно, Уленшпигел й каза:

— Снега ли слушаш, който пада?

— Не — рече тя.

— Или вятъра, който стене?

— Не — каза отново тя.

— Или веселия шум, който дигат в съседната кръчма нашите храбри моряци?

— Смъртта дохожда като крадец — рече тя.

— Смъртта! — каза Уленшпигел. — Не те разбирам; ела и кажи.

— Те са тук — рече тя.

— Кои?

— Кои ли? — отговори тя. — Войниците на Симонен Бол, които ще дойдат в името на херцога и ще се нахвърлят върху всички ви; и ако тук толкова много се грижат за вас, то е, защото така правят с говедата, преди да ги заколят. Ах! — рече тя, цяла обляна в сълзи. — Защо узнах това едва преди малко?

— Не плачи, не викай — рече Уленшпигел, — а си стой тука!

— Не ме издавай — каза тя.

Уленшпигел излезе, завтече се и обиколи всички бараки и кръчми, като шепнеше на ухото на всеки войник и моряк: „Испанецът иде“.

Всички изтичаха на кораба, приготвиха много набързо всичко необходимо за сражението и зачакаха неприятеля. Уленшпигел каза на Ламме:

— Виждаш ли оная хубава жена там на кея в черна, извезана с червено рокля, която крие лице под бялата си качулка?

— Все ми е едно — отговори Ламме. — Студено ми е, искам да спя.

И покри глава с наметката си така, че не можеше да чуе нищо.

Уленшпигел позна жената й и извика от кораба:

— Искаш ли да вървиш с пас?

— До гроб — рече тя, — но не мога.

— Ще бъде добре за тебе — каза Уленшпигел; — все пак помисли: когато славеят е в гората, той е щастлив и пее; но излезе ли от нея и изложи на опасност крилцата си срещу вятъра на широкото море, те се счупват и той умира.

— Аз пях в къщи — рече тя — и бих пяла навън, ако можех. — Приближи се до кораба и добави: — Вземи тоя мехлем за тебе и за твоя приятел, който спи, когато трябва да бъде буден. Ламме, Ламме! Бог да те пази от зло, върни се здрав!

И откри лицето си.

— Жена ми, жена ми! — извика Ламме.

И поиска да скочи на леда.

— Твоята вярна жена! — рече тя.

И хукна да бяга.

Ламме понечи да скочи от палубата на леда, но един войник го дръпна за наметката и му попречи. Той крещя, плака, моли се да му позволят да скочи. Но капитанът каза:

— Ако напуснеш кораба, ще бъдеш обесен.

Ламме пак се опита да скочи на леда, но един стар Голтак го възпря и му каза:

— Подът е влажен, ще си намокриш краката.

И Ламме седна на задника си, като плачеше и продължаваше да вика:

— Жена ми, жена ми! Пуснете ме да отида при жена си!

— Пак ще я видиш — рече Уленшпигел. — Тя те обича, но повече от тебе обича бога.

— Побесняла дяволица! — изкрещя Ламме. — Щом обича бога повече от мъжа си, защо ми се явява тъй прелестна и желана? И ако ме обича, защо ме оставя?

— Можеш ли да виждаш хубаво в дълбок кладенец? — попита Уленшпигел.

— Ах! — каза Ламме. — Скоро ще умра.

И остана върху палубата бледен и извън себе си.

През това време дойдоха хората на Симонен Бол със силна артилерия.

Те стреляха срещу кораба, който им отвърна. И гюллетата им разтрошиха всичкия лед наоколо. Привечер заваля топъл дъжд.