Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И Ториа крещеше:

— Това е правосъдие, той плаща за престъпленията си!

А народът крещеше:

— Дълъг живот на господа съдиите!

Заведоха го в тъмницата, дето му дадоха месо и вино.

И той се развесели и каза, че никога дотогава не е пил и ял така, но че кралят, който ще наследи имуществата му, може да плати тоя последен обед.

И се смееше горчиво.

Призори на следния ден, когато го водеха на смърт, той видя Уленшпигел, изправен до кладата, и извика, като го посочи с пръст:

— Онзи там, убиец на старци, трябва да умре по същия начин; преди десет години той ме хвърли в канала на Дамме, защото бях направил донос срещу баща му. С това аз изпълних дълга си като верен поданик на негово католическо величество.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.

— И за тебе бият тия камбани — рече той на Уленшпигел, — ти ще бъдеш обесен, защото уби.

— Рибарят лъже — викна събраният народ, — лъже палачът-убиец.

А Ториа като обезумяла го замери с един камък, който го удари по челото, и извика:

— Ако беше те удавил, ти нямаше да живееш и да захапеш злочестото ми момиче като някой вампир, кръвопиецо!

Уленшпигел не промълви дума, а Ламме рече:

— Видял ли го е някой да хвърля рибаря във водата?

Уленшпигел не отговори.

— Не, не — викаше народът, — палачът излъга.

— Не, не съм излъгал — извика рибарят: — той ме хвърли, макар че го молех да ми прости, и аз едва излязох оттам, като се хванах за една лодка, завързана до брега. Измокрен и треперещ, едва можах да намеря печалното си жилище; втресе ме, никой не се погрижи за мене и аз мислех, че ще умра.

— Лъжеш — каза Ламме, — никой не го е видял.

— Не! Никой не го е видял — извика Ториа. — В огъня палача! Преди да умре, той иска да вземе още една невинна жертва. В огъня нека плати за престъпленията си! Той лъже. Ако си го направил, не признавай, Уленшпигел. Няма свидетели. Нека плати на слаб огън с нажежени клещи.

— Извърши ли убийството? — попита съдията Уленшпигел.

Уленшпигел отговори:

— Аз хвърлих във водата доносчика, убиеца на Клаас. Пепелта на баща ми удряше сърцето ми.

— Той признава — рече рибарят — и ще умре като мене. Де е бесилото да го видя? Де е палачът с меча на правосъдието? За тебе бият камбаните за умряло, обеснико, убиец на старци.

Уленшпигел каза:

— Аз те хвърлих във водата, за да те убия: пепелта удряше сърцето ми.

А сред народа жените думаха:

— Защо признаваш, Уленшпигел? Никой не е видял; се: а ти ще умреш.

А рибарят се смееше и скачаше от злобна ярост, като махаше с вързаните си и обвити в кървави парцали ръце.

— Той ще умре — каза рибарят, — ще се пресели от земята в ада с въже на шията като нехранимайко, крадец, хаймана: той ще умре, бог е справедлив.

— Няма да умре — рече съдията. — Във Фландрия убийството не се наказва, след като минат десет години. Уленшпигел е извършил едно лошо дело, но от синовна обич. Уленшпигел няма да бъде преследван за това.

— Да живее законът! — извика народът.

Камбаните на църквата „Света Богородица“ забиха за смърт. И рибарят скръцна със зъби, наведе, глава и за пръв път в живота си пророни сълза.

И отрязаха китката му, и продупчиха езика му с нажежено желязо и той бе поставен да гори на слаб огън срещу оградата на кметството.

Преди да издъхне, той извика:

— Кралят няма да получи моето злато, аз излъгах… Аз ще се върна пак, за да ви хапя, зли тигри.

А Ториа крещеше:

— Той плаща за престъпленията си, той плаща! Гърчат се тия ръце и нозе, които бързаха да убиват. Дими тялото на палача; бялата му козина, козина на хиена, гори по бледата му муцуна. Той плаща! Той плаща!

И рибарят умря, виещ като вълк.

И камбаните на „Света Богородица“ биеха на смърт.

И Ламме и Уленшпигел яхнаха отново своите магарета.

И Нел остана тъжна при Катлин, която непрестанно повтаряше:

— Махнете огъня! Главата гори, върни се, Ханске, миличък.

Когато бяха в Хейст, на дюните, Уленшпигел и Ламме видяха, че откъм Остенде, Бланкенберге и Кноке идат много рибарски кораби, пълни с въоръжени мъже, които по примера на зеландските Голтаци носеха на шапките си сребърен полумесец с надпис: „По-скоро ще служа на турчина, отколкото на папата“.

Уленшпигел е радостен, той свирка като чучулига; от всички страни му отговаря бойният зов на петела.

Корабите плават, ловят риба, продават я и спират едни след друг в Емден. Там по нареждане на принц Орански остана Вилхелм дьо Блоа, за да въоръжава един кораб.