Шарл Костер - Тил Уленшпигел

А жените го замерваха с камъни и пясък.

— Той плаща за престъпленията си! Плаща! — крещеше Ториа.

— Милост — стенеше той, — кръвта ми изтича. Аз и ял съм в кръв! Милост!

— Кръвта ти ли? — рече Ториа. — Ще ти остане достатъчно за разплащане. Намажете раните му с мехлем. Той ще плати за престъпленията си на слаб огън, с отрязана ръка, с горещи клещи. Той ще си плати, ще си плати!

И понечи да го удари, но загуби съзнание, падна на писъка като мъртва; оставиха я да лежи, докато се свести.

А през това време Уленшпигел освободи ръцете на рибаря от капана и видя, че на дясната му ръка липсват три пръста.

И той заповяда да го вържат здраво и да го сложат в един рибарски кош. Мъже, жени и деца тръгнаха за Дамме, носейки поред коша, за да търсят там правосъдие. Те носеха и фенери, и факли.

И заловеният непрекъснато повтаряше:

— Строшете камбаните, убийте децата, които крещят.

А Ториа думаше:

— Нека си плаща на слаб огън с нажежени клещи, нека си плати!

А след това и двамата млъкнаха. И Уленшпигел не чуваше вече нищо друго освен задъханото дишана на Ториа, тежките стъпки на хората по пясъка и морето, което тътнеше като гръмотевица.

И с натъжено сърце той гледаше хукналите като луди по небето облаци, морето, дето се виждаха разлепените огнени вълни, и под светлината на факли и фенери бледото лице на рибаря, впил в него страшни очи.

И пепелта удари сърцето му.

Вървяха четири часа, докато стигнат в Дамме, дето се бе струпал народът, научил вече новината. Всички искаха да видят рибаря и вървяха след групата рибари, като викаха, пееха, танцуваха и казваха:

— Върколакът е хванат, хванат е убиецът! Благословен да е Уленшпигел. Да даде бог дълъг живот на нашия брат Уленшпигел!

И това приличаше на народно въстание.

Когато минаваха край къщата на управителя, той излезе, привлечен от шума, и каза на Уленшпигел:

— Ти победи; хвала на тебе!

— Пепелта на Клаас удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

А управителят каза:

— Ще получиш половината от наследството на убиеца.

— Дайте го на жертвите — отговори Уленшпигел.

Дойдоха Ламме и Нел; Нел се смееше и плачеше от радост и целуваше любимия си Уленшпигел; Ламме подскачаше тежко, тупаше го по корема и думаше:

— Той е храбър, постоянен и верен; той е моят обичан другар — вие нямате хора като него, вие сте от равнината.

А рибарите се смееха и шегуваха с него.

На следния ден камбаната borgstrom заби, за да призове в съда съдията, общинските съветници и секретарите на четирите редици чимове под дървото на правосъдието — една хубава липа. Народът се бе събрал наоколо. При разпита рибарят не искаше да признае нищо, дори когато му показаха трите отрязани от войника пръсти, които липсваха на неговата дясна ръка. Той повтаряше:

— Аз съм беден и стар, смилете се.

Но народът дюдюкаше и викаше:

— Ти си стар вълк, убиец на деца; не проявявайте никаква милост, господа съдии.

Жените думаха:

— Не ни гледай с твоите студени очи, ти си човек, а не дявол; ние не се боим от тебе. Жестоко животно, по-страхливо от котка, която яде птички в гнездата, ти убиваше злочестите девойчета, които искаха да изживеят честно своя мил живот.

— Нека плати за престъпленията си на слаб огън с нажежени клещи — крещеше Ториа.

И макар че общинските пазачи бяха там, майките караха хлапетата да замерват с камъни рибаря. И хлапетата правеха това с удоволствие, дюдюкаха му, щом ги погледнеше, и викаха непрекъснато: „Кръвопиец! Убийте го! Убийте го!“

А Ториа непрестанно крещеше:

— Нека плаща за престъпленията си на слаб огън, нека плати с нажежени клещи!

А народът роптаеше.

— Гледайте — думаха жените — как зъзне под блесналото на небето слънце, което пече белите му коси и изподраното му от Ториа лице.

— И трепери от болка.

— Това е божие правосъдие.

— Вижте го как се е изправил и колко е жалък.

— Погледнете ръцете му на убиец, вързани отпред и окървавени от капана.

— Нека плаща! Нека плаща! — викаше Ториа.

Той стенеше:

— Аз съм беден, оставете ме.

И всички, които го слушаха, дори съдиите, се подиграваха с него.

Той се престори, че плаче, за да ги трогне. Но жените се смееха.

Тъй като имаше достатъчно улики за мъчение, той бе осъден да бъде мъчен дотогава, докато признае как е убивал, отде е идвал, де са ограбените неща на жертвите и де крие златото си. Когато го заведоха в помещението за мъчение и му обуха съвсем тесни нови ботуши, съдията го попита как му е внушил сатаната толкова зли помисли и такива чудовищни злодеяния; той отговори: