Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Когато Уленшпигел влезе, тя тъй се смая, че сложи съда със соса в паницата на Катлин, а Катлин заклати глава и почна да търси с лъжицата си баклата около съда със соса и удряйки се по челото, повтаряше като луда:

— Махнете огъня! Главата гори!

Мирисът на оцета възбуждаше глада на Ламме.

Уленшпигел стоеше прав и гледаше любовно усмихнат Нел въпреки голямата си тъга.

А Нел, без да каже нещо, обгърна шията му с ръце. Тя също приличаше на безумна: плачеше, смееше се и зачервена от голямата си и сладостна радост, повтаряше само: „Тил! Тил!“ Зарадван, Уленшпигел я гледаше; сетне тя го пусна, отдръпна се малко назад, загледа го радостно и пак се хвърли на гърдите му, като обви ръце около шията му; и така много пъти поред. Много щастлив, той я държеше и не можеше да се откъсне от нея, докато най-сетне тя падна на един стол уморена и сякаш извън себе си повтаряше, без да се срамува:

— Тил! Тил! Любими, най-сетне се върна!

Ламме се бе изправил до вратата. Когато Нел се успокои, посочи към него и каза:

— Де съм виждала тоя дебел човек?

— Той е мой приятел — рече Уленшпигел. — Търси жена си, пътуваме заедно.

— Познах те — каза Нел, като се обърна към Ламме. — Живееше на улица „Херон“. Ти търсиш жена си, а аз я видях в Брюге, цяла отдадена на благочестие и набожност. Когато веднъж я попитах защо е напуснала тъй жестоко мъжа си, тя ми отговори: „Такава бе светата воля божия и повелята на светото изкупление; аз не мога вече да живея с него.“

При тия думи Ламме се натъжи и погледна баклата със сос от оцет. А чучулигите излитаха с песен към небето и отмалялата природа се оставяше на слънчевите милувки. И Катлин бъркаше с лъжицата си и обираше белите зърна бакла, зелените шушулки и соса.

По него време едно петнадесетгодишно девойче тръгна само сред бял ден през дюните от Хейст за Киоке. Никой не се боеше за него, защото се знаеше, че върколаците и злите прокълнати души нападат само нощем. То носеше в една кесийка четиридесет и осем сребърни монети на стойност четири жълтици. Тия пари майка му, Тория Питерсон, която живееше в Хейст, дължеше от една продажба на чичото Жан Рапен, живеещ в Кноке. Девойчето, по име Беткин, бе облякло най-хубавите си премени и бе тръгнало весело.

Вечерта то не се върна и майка му се разтревожи; но си помисли, че е останало да спи у чичо си и се успокои.

На другия ден рибарите, които се бяха върнали от морето с един кораб риба, изтеглиха кораба на брега и натовариха рибата в коли, за да я продадат на търг, кола по кола, на общинския пазар в Хейст. Когато възлизаха по пътя, осеян с раковини, намериха сред дюната едно съвсем голо — дори без риза — девойче, около което имаше кръв. Те приближиха и видяха на клетата му превита шия белези от дълги и остри зъби. То беше простряно възнак, с отворени очи, загледано в небето и с отворена сякаш за предсмъртен вик уста!

Покриха тялото на девойчето с наметка и го занесоха в Хейст, в кметството. Там бързо се събраха общинарите и хирургът-бръснар, който заяви, че тия дълги зъби съвсем не са зъби на вълк, каквито ги създава природата, а на някой зъл и пъклен върколак — и че трябва да се молят богу да отърве земята на Фландрия от него.

И в цялото графство — главно в Дамме, Хейст и Кноке — беше поръчано да се уредят църковни служби и четат молитви.

И народът стенеше и се тълпеше в църквите.

В хейската църква, дето бе изложено тялото на девойчето, мъжете и жените плачеха, като гледаха кървавата му и разкъсана шия. А майката каза в самата църква:

— Ще ида да намеря върколака и ще го разкъсам със зъбите си.

Плачейки, жените я подтикваха да стори това. Но някои казваха:

— Няма вече да се върнеш.

И тя тръгна с мъжа си и двамата си братя, добре въоръжени, да търсят вълка по брега, на дюната и долината, но не го намериха. И мъжът й трябваше да я заведе в къщи, защото от нощния студ почна да я тресе; а те бдяха над нея, като поправяха мрежите си за скорошния риболов.

Управителят на Дамме, смятайки, че върколакът е животно, което се храни с кръв и не обира мъртвите, каза, че сигурно след върколака вървят крадци, които скитат из дюните, за да търсят отвратителна плячка. Затова с биене на камбаната той събра населението и заповяда на всички до един да вземат оръжие и тояги и да преследват всички просяци и дрипльовци, да ги залавят и обискират, за да видят дали в торбите им няма жълтици или някоя дреха на жертвите. А след това здравите просяци и дрипльовци да бъдат отведени в галерите на краля, а старите и немощните да бъдат пуснати.