Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Но Филип не се смееше.

Ридолфи, любовникът на кралица Мария, който се надяваше да я освободи и след това да се ожени за нея и да стане английски крал, дойде при Филип, за да организират с него заговор за убийството на Елисавета. Но той беше такъв „бъбривко“, както бе писал кралят, че в анверската борса открито се разправяше за неговото намерение и убийството не бе извършено.

По-късно по заповед на краля кървавият херцог изпрати в Англия две двойки убийци. Те успяха само да увиснат на бесилото.

И Филип не се смееше.

Така бог попречи на амбицията на тоя вампир, който кроеше да открадне сина на Мария Стюарт и вместо него да властвува заедно с папата над Англия. И убиецът се дразнеше, като виждаше тая благородна страна велика и могъща. Той не преставаше да извръща към нея своите безцветни очи, мислейки как да я смаже, за да царува после над целия сват, като изтребва протестантите, особено богатите, и да наследява имотите на жертвите.

Но не се смееше.

Донесоха му във високо желязно сандъче, отворено откъм едната страна, няколко обикновени и полски мишки. И той постави дъното на кутията върху буен огън и се забавляваше, като гледаше и слушаше как нещастните животинчета скачат, викат, пищят и умират.

Но не се смееше.

След това блед и с треперещи ръце той отиваше в прегръдките на госпожа Еболи, да излее огъня на своето сладострастие, запален от факела на жестокостта.

И не се смееше.

А госпожа Еболи го приемаше от страх, а не от любов.

Въздухът бе топъл; откъм спокойното море не лъхаше никакъв ветрец. Дървесата край канала на Дамме едва потрепваха, жътварчетата се спотайваха из ливадите, а през това време хора, изпратени от църквите и манастирите, ходеха да събират из нивите тринадесетата част от реколтата за свещениците и игумените. От синьото небе, горещо и дълбоко, слънцето лееше зной и природата спеше под лъчите му като хубава гола девойка, отмаляла от ласките на любовника си. Шараните подскачаха над водата на канала, за да лапат мухите, които бръмчаха като врящ котел; а лястовиците — с дълги тела и големи криле, се бореха с тях за плячката им. От земята се издигаше топла, преливаща в различни цветове пара, която трепкаше и блестеше на слънцето. Клисарят на Дамме известяваше от връх камбанарията с една пукната камбана, която звънтеше като тенджера, че е вече пладне и че е време селяните, които косяха, да отиват на обяд. Жените, в събрани на фуния ръце, зовяха мъжете и братята си по име: Ханс, Питер, Йоос; и над плетищата се виждаха червените им забрадки.

В далечината се извишаваше пред очите на Ламме и на Уленшпигел квадратната и тежка камбанария на църквата „Света Богородица“; и Ламме каза:

— Там е твоята скръб и любов, синко.

Но Уленшпигел не отговори.

— Скоро — рече Ламме — ще видя някогашната си къща, а може би и жена си.

Но Уленшпигел не отговори.

— Безчувствен човек — рече Ламме, — каменно сърце, нищо ли не може да ти подействува: нито близостта на местата, дето е минало детинството ти, нито скъпите сенки на двамата мъченици — клетия Клаас и клетата Зуткин. Как? Ти не си нито тъжен, нито весел: кой изсуши дотам сърцето ти? Погледни мене — аз съм тревожен, развълнуван и коремът ми трепери; погледни ме…

Ламме погледна Уленшпигел и го видя побледнял, с наведена глава и треперещи устни, плачещ, без да промълви дума.

И млъкна.

Вървяха така, без да продумат, до Дамме и влязоха в града през улица „Херон“, но поради жегата не видяха никакъв човек. Кучетата лежаха на една страна, изплезили езици, и се прозяваха пред прага на портите. Ламме и Уленшпигел минаха край общинския дом, срещу който бе изгорен Клаас; устните на Уленшпигел затрепераха още повече и сълзите му пресъхнаха. Когато стигна до къщата на Клаас, дето се бе настанил един въглищар, той му каза, като влизаше вътре:

— Познаваш ли ме? Искам да си почина тук.

Въглищарят рече:

— Познах те, синът на жертвата. Влез и се разполагай.

Уленшпигел отиде в кухнята, след това в стаята на Клаас и Зуткин и там се разплака.

Когато слезе долу, въглищарят му каза:

— Ето ти хляб, сирене и бира. Яж, ако си гладен; пий, ако си жаден.

Уленшпигел направи знак с ръка, че не е нито гладен, нито жаден.

Тръгнаха с Ламме, който яздеше магарето, провесил нозе, а Уленшпигел водеше своето за оглавника.

Стигнаха до къщицата на Катлин, вързаха магаретата и влязоха. Беше по обяд и на масата бе сложен зелен фасул, смесен с едра бяла бакла. Катлин ядеше: Нел беше права и се готвеше да сипе в паницата на Катлии сос с оцет, който току-що бе снела от огъня.