Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Но не намираха нищо.

Уленшпигел се яви пред управителя и му каза:

— Аз ще убия върколака.

— Защо си толкова уверен? — попита управителят.

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел. — Разрешете ми да работя в общинската ковачница.

— Можеш — рече управителят.

Без да промълви дума за плановете си на никой мъж или жена от Дамме, Уленшпигел отиде в ковачницата и там тайно изработи един чудесен голям капан за диви животни.

На другия ден, събота, любимия ден на върколака, Уленшпигел тръгна с писмо от управителя за хейския свещеник; като скри капана под наметката си, въоръжен с хубав арбалет и с добре наострен нож, той каза на жителите на Дамме:

— Отивам на лов за чайки и от техния пух ще направя възглавница за госпожа управителката.

На път за Хейст той стигна до брега и чу разпененото море, което плискаше и прибираше грамадните си вълни с гръмотевичен тътен, и вятъра, който идеше от Англия и свиреше между въжета на заседналите кораби. Един рибар му каза:

— Тоя лош вятър ни съсипва. Нощес морето беше спокойно, но след като изгря слънцето, изведнъж се разяри. Не ще можем да отидем на риболов.

Уленшпигел се зарадва, защото сега бе сигурен, че ако стане необходимо, ще има кой да му помогне през нощта.

В Хейст той отиде у свещеника и му даде писмото на управителя. Свещеникът му каза:

— Ти си храбър, но не забравяй, че всеки, който ходи сам през дюните в събота вечер, след това го намират на пясъка изхапан и мъртъв. Работниците по язовете и другите хора ходят само на групи. Мръква се. Чуваш ли как вие върколакът в долината? Дали и тая нощ няма да дойде както нощес да крещи страшно на гробищата до зори? Бог да ти е на помощ, чадо, но недей отива.

И свещеникът се прекръсти.

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

Свещеникът каза:

— Тъй като си много смел, аз ще ти помогна.

— Отче — рече Уленшпигел, — ще сторите голямо добро и на мене, и на нещастната опустошена страна, ако отидете у Ториа, майката на девойчето, а също и у двамата й братя и им кажете, че вълкът е наблизо и аз ще го причакам и убия.

Свещеникът каза:

— Ако не знаеш кой път да хванеш, върви по оня, който води за гробищата. Той е ограден от двете страни с плет от жълтуга. Двама души не могат вървя там заедно.

— Няма да се отклонявам от него — отговори Уленшпигел. — А вие, храбри отче, помощник в делото на освобождението, съобщете и заповядайте на майката на девойчето, на нейния мъж и на братята й да бъдат в църквата, напълно въоръжени, преди да удари камбаната за прибиране в къщи. Ако чуят, че свирна като чайка, това ще значи, че съм видял върколака. Нека забият тогава камбаната за тревога и да ми дойдат на помощ. Има ли и други смели хора?

— Няма чадо — отговори свещеникът. — Рибарите се боят от върколака повече, отколкото от чумата и от смъртта. Но ти недей отива.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта удря сърцето ми.

Тогава свещеникът каза:

— Бъди благословен, ще направя, както ти искаш. Ами не си ли гладен или жаден?

— И двете — отговори Уленшпигел.

Свещеникът му даде бира, хляб и сирене.

Уленшпигел яде, пи и тръгна.

И както вървеше, той дигна очи и видя на небето, дето блестеше ясната луна, баща си Клаас в сияние до господа и гледайки морето и облаците, той чу бурния вятър, който духаше от Англия.

— О! — каза той. — Черни, бързо минаващи облаци, летете като отмъщението подир убиеца. Бучащо море, небе, почерняло като уста на ада, вълни с огнена пяна, които бягате по тъмната вода, нетърпеливи и гневни, и раздрусвате безбройни огнени животни, волове, овце, коне и змии, които ви търкалят или изправят във въздуха и бълват огнен дъжд, черно почерняло море, черно, траурно небе, елате с мене да сразим върколака, злия убиец на девойчето. И ти, ветре, който виеш жално из треволяците, по дюните и в корабните въжета, ти си гласът на жертвите — те крещят за отмъщение пред бога и той ще ми помага при това начинание.

И той слезе в долината, клатушкайки се на своите естествени подпорки, сякаш главата му бе размътена от пиянство, а стомахът — разстроен от зеле.

И запя, като хълцукаше, криволичеше, прозяваше се и плюеше; спираше се и се преструваше, че повръща, а всъщност отваряше очи да види добре всичко наоколо си; изведнъж той чу някакъв остър вой, спря се, уж повръщаше като куче, и под блестящата лунна светлина съзря дългото очертание на запътен към гробището вълк.

Той отново се заклатушка и тръгна из пътечката между жълтугите. Там се престори, че пада, сложи капана към страната на вълка, зареди арбалета си, направи десетина крачки и се застоя като пиян човек и пак се преструваше, че се клатушка, хълцука и плюе, ала всъщност опъваше като лък ума си и разтваряше широко очите и ушите си.