Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Но не видя нищо друго освен черните облаци, хукнали като луди по небето, и някаква широка, дебела и къса черна фигура, която идеше насреща му; и не чу нищо освен вятъра, който свиреше жаловито, морето, забучало като гръмотевица, и скърцането на раковините по пътя под стъпките на някой, който се движеше тежко и със скокове.

Той се престори, че иска да седне и се строполи тежко на пътя като пиян. И се изхрачи. След това чу на две крачки от себе си щракане на желязо, после — звук от капана, който се затвори, и вик на човек.

— Върколакът — рече той — се хвана с предните си крака в капана. Той става и реве, раздрусва капана, иска да избяга. Но няма да се отърве.

Той го удари с една стрела от арбалета в краката.

— Ето че пада ранен — каза той.

И викна като чайка.

Тутакси църковната камбана заби тревога и един креслив момчешки глас викна из градчето.

— Спящи, събудете се: върколакът е заловен.

— Слава богу! — рече Уленшпигел.

Ториа, майката на Беткин, Лансам, мъжът й, Йоос и Михаел, братята й, първи дойдоха с фенери.

— Заловен ли е? — казаха те.

— Вижте го там на пътя — рече Уленшпигел.

— Слава богу! — казаха хе.

И се прекръстиха.

— Кой бие камбаната? — попита Уленшпигел.

Лансам отговори:

— Моят най-голям син; по-малкият тича из градчето, чука по портите и вика, че вълкът е заловен. Слава на тебе!

— Пепелта удря сърцето ми — отговори Уленшпигел.

Неочаквано върколакът каза:

— Смили се над мене, милост, Уленшпигел.

— Вълкът говори — казаха хората и всички се прекръстиха. — Той е дявол и знае вече името на Уленшпигел.

— Смили се! Милост! — каза гласът. — Кажи на камбаната да спре: тя бие за умряло, милост! Аз не съм никакъв вълк. Китките на ръцете ми са разкъсани от капана; аз съм стар и кръвта ми изтича, милост. Какъв е тоя резлив детски глас, който събужда градчето? Милост!

— Някога — каза Уленшпигел буйно — аз съм те чувал да говориш. Ти си рибарят, убиецът на Клаас, вампир за клетите девойки. Мъже и жени, не се страхувайте. Това е старейшината на рибарите. Оня, който стана причина Зуткин да умре от мъка.

И с едната си ръка той го хвана за гушата, а с другата извади ножа си.

Но Ториа, майката на Беткин, го спря:

— Оставете го жив — извика тя.

И почна да скубе на кичури белите му коси и раздра с нокти лицето му.

И тя виеше от скръб и ярост.

Върколакът с ръце, стегнати в капана, подскачаше на пътя от силна болка и рече:

— Милост, милост! Отстранете тая жена. Ще дам две жълтици. Строшете тия камбани! Де са децата, които крещят?

— Оставете го жив! — крещеше Ториа. — Оставете го жив! Нека плаща за престъпленията си! Камбани за смърт, камбани за смърт за тебе, убиецо! На слаб огън с нажежени щипци. Оставете го жив, нека плаща!

В това време тя намери на пътя една форма за печене на вафли с две дълги дръжки и я взе. Като я разгледа под светлината на факлите, тя видя между двете железни плочки с вдълбани по тях според брабанския обичай ромбове нещо като желязна уста с дълги и остри зъби. И когато я отвори, тя заприличала кучешка уста.

Тогава Ториа, която почна да отваря и затваря формата и да дрънка с желязото, бе обзета сякаш от бяс: скърцаше зъби, хъркаше като умираща, стенеше от горчива жажда за отплата и захапваше заловения с щипците по ръцете, по бедрата, навсякъде, особено по шията, и всеки път, когато го захапваше, казваше:

— Така е правил той на Беткин с тия железни зъби. Той плаща. Тече ли ти кръв, убиецо? Бог е справедлив. Камбани за умряло! Беткин ме зове за отплата. Усещаш ли зъбите, това е божията уста!

И тя непрекъснато и безмилостно го хапеше и когато не можеше да го ухапе, удряше го с формата. Но желанието й за мъст беше тъй голямо, че не го убиваше.

— Смилете се — крещеше рибарят, — Уленшпигел, забий ми ножа, за да умра по-скоро. Махни тая жена. Строши камбаните, които бият за смърт, убий децата, които крещят.

А Ториа продължаваше да го хапе, докато един стар човек се смили и взе от ръцете й формата.

Но сега Ториа заплю в лицето върколака, заскуба косите му и рече:

— Ти ще платиш за престъпленията си на слаб огън, с нажежени клещи, а очите ти ще извадя с нокти.

През това време се пръсна слухът, че върколакът е човек, а не дявол. И всички рибари, селяни и жени от Хейст дойдоха. Някои носеха фенери и пламтящи факли. И всички викаха:

— Убиец и крадец, де криеш ограбеното от нещастните жертви злато? Той трябва да върне всичко.

— Аз нямам нищо, смилете се — думаше рибарят.