Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Уленшпигел и Ламме пристигнаха в Емден тъкмо когато по заповед на Трелонг 158 158 Гийом дьо Блоа и адмирал Трелон , за които се споменава тук, са едно и също лице. Трелон е един от водачите на морските Голтаци; баща му бил екзекутиран от Алба в Брюксел през 1568 година. корабите на Голтаците се отправяха навътре в морето.

Трелонг беше от единадесет седмици в Емден и страшно се отегчаваше. Той слизаше от кораба на земята, качваше се отново на кораба, също като мечка във вериги.

Като скитосваха по кейовете, Уленшпигел и Ламме съзряха един благородник с добродушно лице, обзет от някаква тъга; той се опитваше да изкърти с тояга, която имаше желязно острие накрая, един камък от настилката на кея. Макар че се мъчеше безуспешно, той не се отказваше, а зад него едно куче глождеше кокал.

Уленшпигел се приближи до кучето и се престори, че иска да му вземе кокала. Кучето изръмжа, Уленшпигел продължи: кучето залая силно.

От шума благородникът се обърна и каза на Уленшпигел:

— Защо измъчваш животното?

— А ваше благородие защо измъчва камъка?

— Това е съвсем друго — каза той.

— Разликата не е голяма — отговори Уленшпигел. — Както кучето държи за кокал и го пази, така и камъкът държи за кея и не иска да се махне от него. Не е за чудене хора като нас да се въртят около едно куче, щом хора като вас могат да се въртят около камък от настилката.

Ламме стоеше зад Уленшпигел и не смееше да се обади.

— Кой си ти? — попита господинът.

— Аз съм Тил Уленшпигел, син на Клаас, умрял на кладата за вярата.

И подсвирна като чучулига, а другият пропя като петел.

— Аз съм адмирал Трелонг — рече той; — какво искаш от мене?

Уленшпигел му разправи приключенията си и му даде петстотин жълтици.

— Кой е тоя дебел човек? — попита Трелонг, като посочи с пръст Ламме.

— Мой спътник и приятел — отговори Уленшпигел: — като мене и той иска да пее върху твоя кораб с хубавия глас на аркебузата песента за освобождението на татковината ни.

— И двамата сте храбри — рече Трелонг — и ще тръгнете с моя кораб.

Беше през февруари; вятърът бе остър и мразът — силен. След триседмично мъчително чакане Трелонг напусна Емден с възмущение. Смятайки да отиде в Тексел 159 159 Остров край бреговете на Северна Холандия. , той тръгна от Вли 160 160 Проток между островите Тесел и Терсхелинг. , но бе принуден да влезе във Виеринген 161 161 Остров в Северна Холандия, отделен от нея с тесен морски ръкав. , дето корабът му бе скован от ледовете.

Скоро около кораба можеше да се види весело зрелище: шейни и хора, които се пързаляха, всички в кадифе; жени на кънки в поли и дрехи, извезани със сърма и бисери, алени и небесносини; момчета и момичета идеха, връщаха се, пързаляха се, смееха се, един след друг или двама по двама, по двойки, запели върху леда песента на любовта, или отиваха в окичените със знамена бараки да хапнат и пийнат ракия, портокали, смокини, меден хляб, пушена риба, яйца, топли зеленчуци, палачинки, туршии, а в това време около тях плазовете на шейнички и шейни с платна стържеха леда.

Ламме, търсейки жена си, се пързаляше като веселите мъже и жени, но често падаше.

В това време Уленшпигел отиваше да утоли жаждата си и да се нахрани в една малка кръчма на кея, дето беше евтино. Той с удоволствие разговаряше със старата съдържателка.

Един неделен ден, към девет часа, той пак отиде там и поиска да се нахрани.

— Но ти си се подмладила, стопанко — каза той на една прелестна жена, която дойде да му услужи, — де дяна предишните си бръчки? От устата ти не е паднал нито един от белите ти и младички зъби, а устните ти са червени като череши. Дали не е за мене тая нежна и дяволита усмивка?

— Не, не — каза тя; — но какво искаш да ти дам?

— Себе си — рече той.

Жената отговори:

— Това е премного за такъв мършав мъж като тебе; не искаш ли друго месо?

И тъй като Уленшпигел се умълча, тя каза:

— Де дяна ти оня хубав, строен и пълен мъж, когото често виждах с тебе?

— Ламме ли? — рече той.

— Какво го направи? — каза тя.

Уленшпигел отговори:

— Той яде в бараките твърди яйца, пушени змиорки, солени риби и всичко, което може да се сложи в устата; и той прави всичко това, за да намери жена си. Защо не си ти моя жена, миличка? Искаш ли петдесет флорина? Искаш ли златна огърлица?

Но тя се прекръсти и рече:

— Мене не можеш да ме купиш, нито да ме вземеш.

— Нищо ли не обичаш? — каза той.

— Обичам те като мой ближен; но преди всичко обичам господ Исус Христос и Богородица Дева, които ми заповядват да водя целомъдрен живот. Строги и тежки са задълженията, но бог помага на нас, клетите жени. Ала все пак някои не издържат. Весел ли е твоят дебел приятел?