Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И Уленшпигел запя:

И всички моряци и войници от кораба, дето бе Уленшпигел, както и от другите кораби запяха също така:

И гласовете им бучаха като гръм на освобождение.

Беше януари, свирепият месец, през който замръзва теле в корема на крава. Беше валял сняг и веднага бе замръзнал. Хлапетиите хващаха с клей врабци, които търсеха под замръзналия сняг някаква жалка храна, и занасяха тоя дивеч в къщурките си. На сивото светло небе се очертаваха неподвижните скелети на дървесата, по клоните на които имаше възглавки от сняг; такива възглавки имаше и по къщурките, и по върховете на зидовете, дето се виждаха следи от котешки лапички, защото и котките дебнеха врабци по снега. Додето поглед стига, ливадите бяха скрити под това чудодейно руно, което пазеше топлината на земята от лютия зимен мраз. Димът от къщите и колибите се издигаше черен към небето и не се чуваше никакъв шум.

Катлин и Нел бяха сами в къщи; Катлин клатеше глава и думаше:

— Ханс, сърцето ми ме влече към тебе. Ти трябва да върнеш седемстотинте жълтици на Уленшпигел, сина на Зуткин. Ако си в оскъдица, ела все пак, за да видя светещото ти лице. Махни огъня, главата гори. Ах! Де са твоите снежни целувки? Де е твоето ледено тяло, Ханс, любими?

Тя стоеше до прозореца. Изведнъж мина забързал един куриер, който имаше звънчета на колана си и викаше:

— Пристига управителят, главният управител на Дамме!

И изтича така до кметството, за да събере помощник-кметовете и общинските съветници.

И в дълбоката тишина Нел чу звука на две тръби. Всички жители на Дамме излязоха на портите си, като смятаха, че това е негово кралско величество, за чието пристигане съобщават с тръби.

И Катлин отиде с Нел на портата. Те видяха надалеч бляскави конници, които яздеха на група, а пред тях яздеше една важна личност с наметка от черно кадифе, поръбена с кожа от самсар, с кадифена куртка, обшита с тънка сърма, и с ботуши от червеникава телешка кожа, също поръбена със самсар. И познаха главния управител.

Зад него яздеха млади благородници, които въпреки заповедта на негово величество покойния император имаха по кадифените си дрехи везба, обшивки, ленти и ширити от златна и сребърна сърма и от коприна. И наметките им бяха като наметката на главния управител, поръбени с кожа. Те яздеха весело и вятърът олюляваше дългите щраусови пера, забучени на шапчиците им, със златни копчета и обшивки.

Изглеждаше, че всички са близки приятели и другари на главния управител, особено един от тях с мрачно лице, облечен в зелено кадифе, обшито със златна сърма, с наметка от черно кадифе и с черна кадифена шапчица, накитена с дълги пера. Носът му беше като клюн на лешояд, устните — тънки, косите — червени, лицето — бледо и осанката — горда.