Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Ние сме много — каза старецът. — Те се страхуват и не ни безпокоят. Същото е и с агентите и съдиите. Градското население ни обича, защото никому не правим зло. Ще живеем още някое време спокойно, докато испанската войска ни обгради. А ако стане това, всички ние — стари и млади мъже, жени, девойки, момчета и момиченца — скъпо ще продадем живота си и по-скоро ще се убием сами един друг, отколкото да търпим хиляди мъки под властта на кървавия херцог.

Уленшпигел каза:

— Мина вече времето, когато можехме да се бием с палача на суша. Трябва да го сразим по море. Идете към Зеландските острови през Брюге, Хейст и Кноке.

— Нямаме пари — казаха те.

Уленшпигел отговори:

— Ето ви хиляда жълтици от принца. Вървете покрай водните пътища — канали, реки и рекички; щом видите кораби със знак ГИХ, някой от вас да запее като чучулига. Ще му отвърне тръбният глас на петел. Значи, сте в приятелска страна.

— Ще го направим — казаха те.

Скоро се показаха ловците, помъкнали с въжета убития елен, и кучетата подире им.

Всички насядаха в кръг около огъня. Те бяха не по-малко от шестдесет души — мъже, жени и деца. Извадиха хляба от торбите и ножовете от ножниците: еленът бе нарязан, одран, изтърбушен и набучен на шиш заедно с дребен дивеч. И когато свърши яденето, видяха, че Ламме хърка, отпуснал глава на гърди, и заспал, облегнат на едно дърво.

Привечер горските братя се вмъкнаха в землянките си, за да спят. Ламме и Уленшпигел направиха същото.

Въоръжени стражи бдяха и пазеха лагера. А Уленшпигел слушаше как сухите листа стенат под нозете им.

На сутринта той си тръгна заедно с Ламме, а хората от лагера му казаха:

— Бъди благословен: ние ще тръгнем към морето.

В Харлебеке Ламме се запаси с мекици — изяде двадесет и седем и сложи тридесет в кошницата си. Уленшпигел носеше клетките си в ръка. Привечер стигнаха в Куртре и отседнаха в странноприемницата „Пчела“ на Жилис ван ден Енде, който излезе на вратата веднага щом чу, че се подсвирква като чучулига.

Там всичко тръгна по мед и масло. Като видя писмата от принца, домакинът даде на Уленшпигел жълтици за принца и не поиска да му платят за пуйката, която им поднесе, нито за бирата, с която я поляха. Той също го предупреди, че в Куртре имало шпиони на кървавия съд, така че той и другарят му трябвало да си сдържат езика.

— Ние ще ги познаем — казаха Уленшпигел и Ламме. И излязоха от странноприемницата.

Слънцето залязваше, позлатявайки покривите на къщите; по липите птичките чуруликаха; жените си приказваха по праговете на къщите, децата се търкаляха в прахоляка, а Уленшпигел и Ламме бродеха наслуки из улиците.

Изведнъж Ламме рече:

— Запитах Мартин ван ден Енде дали не е виждал някоя жена, прилична на моята — аз му описах миличкия й образ и той ми каза, че в „Дъга“ на Стевенина, по шосето за Брюге, извън града, всяка вечер се събирали много жени. Отивам веднага там.

— Аз ще те намеря след малко — каза Уленшпигел. — Искам да отида в града; ако срещна жена ти, веднага ще ти я изпратя. Помни, че съдържателят на странноприемницата ти препоръча да мълчиш, ако ти е скъпа главата.

— Ще мълча — рече Ламме.

Докато Уленшпигел се разхождаше, слънцето залезе; мръкна се бързо и Уленшпигел стигна в уличката По дьо Пиер. Той чу мелодични звуци от виола; когато приближи, видя надалеч някаква бяла фигура, която го зовеше, бягаше от него и свиреше на виола. И пееше като серафим нежна и бавна песен; спираше се, обръщаше се, зовеше го и отново побягваше от него.

Но Уленшпигел тичаше бързо; той я настигна и щеше да й заговори, но тя сложи върху устата му ръката си, благоухаеща на смирна.

— Селяк ли си, или благородник? — рече тя.

— Аз съм Уленшпигел.

— Богат ли си?

— Достатъчно богат, за да си платя едно голямо удоволствие, но недостатъчно, за да откупя душата си.

— Нямаш ли коне, та си тръгнал пешком?

— Имам едно магаре — рече Уленшпигел, — но го оставих в обора.

— Как така си сам, без приятел, в чужд град?

— Приятелят ми скита на една страна, аз — на друга, любопитна хубавице.

— Не съм любопитна — рече тя. — Богат ли е приятелят ти?

— С тлъстини — рече Уленшпигел. — Ще свършиш ли скоро разпита си?

— Свърших — каза тя, — а сега остави ме.

— Да те оставя ли? — рече той. — То е все едно да накараш Ламме, когато е гладен, да не яде някоя хубава гозба от жълтунки. Аз искам да си хапна от тебе.

— Та ти още не си ме видял — каза тя. И отвори един фенер, който блесна изведнъж и освети лицето й.