Шарл Костер - Тил Уленшпигел

И Ламме седна на брега на Лис, навел глава и загледан във водата.

— Ах — думаше той. — Мила моя, пълничка, нежна и прелестна. Ще намеря ли някога друга ярчица като тебе? Любовна гозба, няма ли вече да си хапна от тебе? Де са твоите целувки, благоуханни като мащерка; твоята устица, дето аз смучех наслада както пчела мед от розата; твоите бели ръце, които се сплитаха около мене и ме милуваха? Де е твоето туптящо сърце, твоята пълничка гръд и приятният трепет на твоята снага, снага на вълшебница, задъхана от любов? Но де са и твоите предишни води, бистра речице, която носиш тъй весело сега новите си води под слънцето?

Когато минаваха край Петегемската гора, Ламме каза на Уленшпигел:

— Опекох се; да потърсим сянка.

— Да потърсим — отговори Уленшпигел.

Те влязоха в гората, седнаха на тревата и видяха стадо елени, което минаваше край тях.

— Внимавай добре, Ламме — каза Уленшпигел, като пълнеше германската си аркебуза. — Гледай едрите стари елени, които още имат торбичката си и носят гордо рогата си с девет разклонения. Малки еленчета, техните оръженосци, ситнят край тях и са готови да ги бранят със заострените си рогчета. Те отиват към леговищата си. Приготви ударника на аркебузата, както правя аз. Стреляй. Старият елен е ранен. Едно еленче е ударено в бедрото, то бяга. Да вървим след него, докато падне. Прави, каквото правя аз — тичай, скачай, хвърчи!

— Гледай го ти моя смахнат приятел — рече Ламме, — да тичаме подир елените. Недей хвърча без крила, това е празна работа. Никога няма да ги настигнеш. Ах, жесток другар си ти! Да не мислиш, че аз съм пъргав като тебе? Аз се потя, синко; потя се и ще падна. Ако горският те пипне, ще те обесят. Елените са кралски дивеч, остави ги да си препускат, синко, няма да ги хванеш.

— Ела — рече Уленшпигел. — Чуваш ли шума от рогата му в листака? Също като вихрушка. Виждаш ли младите счупени клонки и листа, които са застлали земята? Тоя път го ударих и в бута; ще го изядем.

— Той не е още опечен — рече Ламме. — Остави нещастните животни да си тичат. Ох, колко е горещо! Аз май ще падна тук и няма да стана.

Изведнъж дрипави и въоръжени хора изпълниха от вси страни гората. Залаяха кучета и хукнаха да гонят елените. Четворица мъже с дивашки вид заобиколиха Ламме и Уленшпигел и ги отведоха на една поляна сред шубраци, дето между жени и деца, настанени на лагер, видяха много мъже, въоръжени с какви ли не саби, арбалети, аркебузи, копия, дълги тояги с железни остриета и с райтерски пистолети.

Уленшпигел им каза:

— Вие шумкари ли сте, или горски братя? Май че живеете тук, събрани заедно, за да се криете от преследвания?

— Ние сме горски братя — отговори един старец, който бе седнал до огъня и готвеше няколко нарязани птици в едно котле. — Но ти кой си?

— Аз — отговори Уленшпигел — съм от хубавата Фландрия, живописец, селяк, благородник, скулптор — всичко заедно. Ей тъй ходя по света, като хваля хубавите и добри неща и се подигравам свободно с глупостта.

— Щом си видял толкова земи — рече старецът, — трябва да можеш да произнесеш Schild ende Vriendt. „Щит и приятел“, както го произнасят жителите на Ганд, иначе си фалшив фламандец и ще умреш.

Уленшпигел произнесе Schild ende Vriendt.

— Ами ти, шкембе — рече старецът, като се обърна към Ламме, — какъв ти е занаятът?

Ламме отговори:

— Да ям и да пия земите, чифлиците, именията си, да търся жена си и да вървя навсякъде заедно с моя приятел Уленшпигел.

— Щом си пътувал толкова — каза старият човек, — ти сигурно знаеш как наричат в Лимбург жителите на Веерт?

— Не зная — отговори Ламме, — но можете ли ми каза името на този безобразен нехранимайко, заради когото жена ми избяга от къщи? Кажете ми кой е и аз веднага ще отида да го убия.

Старият човек рече:

— Две неща има на света, които, избягат ли веднъж, никога не се връщат: похарчени пари и отегчена жена, която е изхвръкнала от къщи.

Сетне се обърна към Уленшпигел.

— Знаеш ли как наричат в Лимбург жителите на Веерт?

— „Заклинатели на калкан“ — отговори Уленшпигел, — защото веднъж един жив калкан паднал от една рибарска количка и някои стари жени, които видели, че рибата скача, я помислили за дявол. „Хайде да повикаме свещеника да направи заклинание на калкана“ — казали те. Свещеникът извършил заклинанието, взел калкана, занесъл си го и направил от него хубаво фрикасе в чест на жителите на Веерт. Да стори бог същото с кървавия крал.

В тоя миг из гората прокънтя лай на кучета. Въоръжени хора, разтичани из гората, викаха, за да уплашат дивеча.