Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Булкин ли те праща? — попита съдържателят.

— Булкин ме праща — отговори Уленшпигел. — Аз ще убия Спелле, а ти ще ми помагаш.

— Готов съм. Какво трябва да правя?

Уленшпигел отговори:

— Иди при свещеника, добрия пастир, враг на Спелле. Събери приятелите си и утре вечер, като удари камбаната за прибиране в къщи, бъди заедно с тях по пътя за Евергем, оттатък къщата на Спелле — между нея и „Сокола“. Застанете всички в сянка и не идвайте с бели дрехи. Точно в десет часа ще видиш как Спелле излиза от кръчмата и как от срещуположната страна иде една кола. Тая вечер не казвай нищо на приятелите си; те спят прекалено близо до ушите на жените си. Намери ги утре. Елате, слушайте хубаво всичко и го запомнете добре.

— Ще го запомним — рече Йоос. И дигна канчето си:

— Пия за въжето на Спелле.

— За въжето — отговори Уленшпигел.

После се върна със съдържателя в кръчмата там пиеха неколцина жители на Ганд, които се връщаха от съботния пазар в Брюге, дето бяха продали скъпо куртки, наметки от златна и сребърна сърма, купени за няколко петака от разорени благородници, които искаха да подражават с блясъка си на испанците.

И ядяха и пиеха по случай голямата си печалба.

Седнали в един ъгъл, Уленшпигел и Йоос Лансам пиеха и се уговориха, без да чуе някой — Йоос да отиде първо при свещеника на църквата, добрия пастир, кой го негодува срещу Спелле, убиеца на невинни, а след това — у приятелите си.

На следния ден, щом удари камбаната за прибиране, Йоос Лансам и приятелите на Михиелкин, вече предизвестени, излязоха от „Синята гъска“, дето пиеха обикновено, и за да не събудят никакво подозрение, отидоха по различни пътища на шосето за Евергем. Бяха седемнадесет души.

В десет часа Спелле излезе от „Сокола“, последвал от двамата агенти и от Питер дьо Роозе. Лансам и неговите хора се бяха скрили в плевнята на Самсон Боен, приятел на Михиелкин. Вратата на плевнята беше отворена. Спелле не ги видя.

Те го чуха, когато минаваше, олюлявайки се от пиене, както и двамата агенти и Питер дьо Роозе, и как казваше завалено и с хълцукане:

— Началници на полицията! Началници на полицията! Хубав е животът на тоя свят; подкрепете ме, обесници, които се храните от моите огризки!

Изведнъж по шосето откъм равнината се чу рев на магаре и плющене на камшик.

— Ето едно опако магаре — каза Спелле, — което не ще да върви въпреки предупреждението.

Изведнъж се чу силен шум от колела и една подскачаща каруца, която се спускаше по шосето.

— Спрете я — извика Спелле.

Когато каруцата дойде наспоред тях, Спелле и двамата му агенти се втурнаха да хванат юздите на магарето.

— Каруцата е празна — рече един от агентите.

— Дръвнико — каза Спелле, — де си видял празни каруци да препускат нощем? В тая каруца има някой скрит; запалете фенерите, дигнете ги, за да видя.

Запалиха фенерите и Спелле се качи на каруцата с фенер в ръка; но щом погледна, падна възнак и изкрещя:

— Михиелкин! Михиелкин! Исусе, смили се над мене.

Тогава от дъното на каруцата се надигна един човек, който беше облечен в бяло като сладкар и държеше в ръцете си два кървави крака.

Като видя как човекът се изправи, осветен от фенерите, Питер дьо Роозе извика заедно с двамата палачи:

— Михиелкин! Михиелкин! Умрелият! Господи, смили се над нас!

Привлечени от шума, седемнадесетте дойдоха да видят зрелището и се ужасиха, когато съзряха при светлината на ясния месец колко много приличаше този образ на клетия покойник Михиелкин.

А призракът движеше кървавите си нозе.

Същото пълно и кръгло лице, но побледняло от смъртта, заплашително, с оловночер цвят и проядено от червеите под брадичката.

Призракът продължаваше да движи кървавите си крака и каза на легналия по гръб Спелле, който стенеше:

— Спелле, началнико на полицията Спелле, събуди се!

Но Спелле не помръдваше.

— Спелле — рече отново призракът, — началнико Спелле, събуди се или ще те накарам да слезеш заедно с мене в зиналата паст на ада.

Спелле се надигна и с щръкнали от страх коси извика жално:

— Михиелкин! Смили се, Михиелкин!

През това време гражданите се бяха приближили, но Спелле не виждаше нищо освен фенерите, които му се струваха като очи на дяволи. Той призна това по-късно.

— Спелле — рече призракът на Михиелкин, — готов ли си да умреш?

— Не — отговори началникът, — не, уважаеми господин Михиелкин, съвсем не съм готов и не искам да се явя пред бога с душа, цялата черна от грехове.