Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Позна ли ме? — рече призракът.

— Бог да ми е на помощ — каза Спелле; — да, познах ви; вие сте призракът на Михиелкин, сладкаря, който умря невинен в леглото си вследствие на мъченията и тези два кървави крака са същите, на които накарах да вържат по петдесет ливри тежест. Ах! Михиелкин, простете ми, тоя Питер дьо Роозе е такъв изкусител; той ми предложи петдесет флорина, за да сложа името ви в списъка, и аз ги приех.

— Искаш ли да се изповядаш? — каза призракът.

— Да, уважаеми господине, искам да се изповядам, да разправя всичко и да се покая. Но благоволете да отстраните тия дяволи там, които се готвят да ме разкъсат. Ще кажа всичко. Махнете тия огнени очи! Аз сторих същото в Турне с петима граждани; същото в Брюге с четворица. Не помня вече имената им, но ако настоявате, ще ви ги кажа; и другаде също така съм съгрешавал, уважаеми господине, и аз съм причина да идат в гроба шестдесет и девет невинни души. Михиелкин, кралят имаше нужда от пари. Бяха ми съобщили това, но и на мене ми трябваха: парите са в Ганд, в зимника, под каменната настилка в къщата на старата Гровелс, моята истинска майка. Казах ви всичко, всичко, моля ви за милост и пощада. Махнете дяволите. Господи-боже, Дево Марийо, Исусе, застъпете се за мене; отдалечете от мене пламъците на ада; аз ще продам всичко, каквото имам, ще раздам всичко на бедните и ще се покая.

Уленшпигел видя, че гражданите бяха готови да му помогнат, скочи от каруцата, хвана Спелле за гушата и щеше да го удуши.

Но дойде свещеникът.

— Оставете го да живее — рече той. — По-добре да умре от въжето на палача, отколкото от пръстите на призрак.

— Какво ще го правите? — попита Уленшпигел.

— Ще го обвиня пред херцога и ще искам да го обесят — отговори свещеникът. — Но кой си ти?

— Аз съм — отговори Уленшпигел, — маската на Михиелкин, една клета фламандска лисица, която ще се върне в дупката си от страх пред испанските ловци.

В това време Питер дьо Роозе бе хукнал да бяга колкото му държат краката.

И Спелле бе обесен, а имотите му конфискувани.

И кралят ги наследи.

На другия ден Уленшпигел тръгна за Куртре, като вървеше покрай бистрата рекичка Лис.

Ламме едва креташе.

Уленшпигел му каза:

— Какво си захленчил, жалка душо, за жена си, която ги сложи рогатия венец на рогоносците.

— Синко — рече Ламме, — тя винаги ми беше вярна и ме обичаше доста много, а пък аз я обичах прекалено много, кротки Исусе. Един ден тя отиде в Брюге и се върна променена. От тоя ден насетне на молбите ми за любов тя отговаряше:

„Трябва да живея с тебе като приятелка, не иначе.“

Тогава мене ми ставаше тъжно и аз й казвах:

„Миличка, любима, ние се оженихме пред бога. Не направих ли за тебе всичко, каквото искаше? Не носех ли много често куртка от черно платно и наметка от прост памучен плат, за да те обличам въпреки кралските наредби в коприна и сърма? Миличка, не ме ли обичаш вече?“

„Обичам те — казваше тя, — както иска бог, неговите закони и светите наредби и правила за покаяние. И все пак аз ще ти бъда само добродетелна другарка.“

„Не ми е потрябвала твоята добродетел — отговарях й, — тебе искам аз, тебе, моята жена.“

Тя клатеше глава и отговаряше:

„Зная, че си добър; до днес ти беше готвачът в къщи, за да ме избавиш от грубата работа и от готвенето; ти гладеше чаршафите ни, якичките и ризите, тъй като ютията бе много тежка за мене; ти переше бельото, метеше къщата и улицата пред портата, пак за да ме опазиш от всякаква умора. Сега искам аз да работя вместо тебе, но нищо повече, мъжо.“

„Все ми е едно — отговарях аз, — както по-рано аз ще бъда твоя горнична, гледачка, готвачка, перачка, твой покорен роб; но недей разделя, жено, тия две сърца и тела, които бяха едно; не късай сладостната любовна връзка, която тъй нежно ни сплиташе.“

„Трябва“ — отговаряше тя.

„Ах — казвах аз, — в Брюге ли взе това жестоко решение?“

Тя отговаряше:

„Аз се заклех пред бога и пред светиите.“

„Но кой — извиках аз — те принуди да се закълнеш, че нима да изпълняваш съпружеските си задължения?“

„Оня, който носи божия дух и ме нареди между разкаяните грешници.“

И от тоя миг тя престана да бъде моя, сякаш бе станала вярна съпруга на другиго. Аз я молих, мъчих, заплашвах, плаках, умолявах. Напразно. Когато една вечер се върнах в Бланкенберге, дето бях ходил да получа дохода от един мой чифлик, намерих къщата празна. Сигурно, уморена от моите молби, раздразнена и тъжна от моята скръб, жена ми бе избягала. Де ли е тя сега?