Шарл Костер - Тил Уленшпигел

— Да пием! — рече Жилина и засвири на виолата. — Аз съм хубава, да пием! Аз мога да хвана с мрежата на песента си архангел Гавраил.

— И тъй, донесете вино — каза Уленшпигел, — и то от най-хубавото, за да увенчаем празника; искам всяко косъмче от нашите жадни тела да получи по капка течен огън.

— Да пием! — рече Жилина. — Ако имаше още двадесет кротушки като тебе, щуките щяха да престанат да пеят.

Стевенина донесе вино. Всички бяха седнали, пиеха и лапаха, агентите наред с момичетата. Седмината, седнали на масата на Уленшпигел и Ламме, хвърляха от своята маса към масата на момичетата свински бутове, наденици, омлети и бутилки, а момичетата ги ловяха във въздуха, както шараните лапат мухи над водата. И Стевенина се смееше, като показваше двата си зъба, и сочеше връзките от по пет свещи — тежки една ливра, — които се олюляваха, увиснали над тезгяха. Това бяха свещите на момичетата. После тя каза на Уленшпигел:

— Когато човек отива на кладата, носи лоена свещ. Искаш ли още отсега една?

— Да пием! — рече Уленшпигел.

— Да пием! — рекоха седмината.

Жилина каза:

— Очите на Уленшпигел блестят като очи на лебед, който ще умре.

— Дали да ги дадем на свините да ги изядат? — рече Стевенина.

— Няма да бъде кой знае какво пиршество за тях; да пием! — каза Уленшпигел.

— Хубаво ли ще ти е — рече Стевенина, — когато те качат на ешафода, да ти промушат езика с нажежено желязо?

— Тогава той по-добре ще свири; да пием! — отговори Уленшпигел.

— Ако беше обесен, ти би приказвал по-малко — каза Стевенина — и твоята любима би дошла да те съзерцава.

— Да — рече Уленшпигел, — но ще бъда по-тежък и бих паднал върху твоята хубавичка муцунка; да пием!

— Какво би казал, ако те бичуват и те жигосват по челото и по рамото?

— Бих казал, че са сбъркали месото: вместо да пекат свинята Стевенина, опърлили са прасето Уленшпигел; да пием!

— Тъй като нищо не ти се харесва, ще те отведат на кралските кораби и там ще те осъдят да бъдеш разчекнат на четири галери.

— Тогава — рече Уленшпигел — акулите ще изядат четирите ми крайника, а което не харесат, ще го изядеш ти; да пием!

— Защо не изядеш една от тия свещи — каза тя, — те ще ти послужат в ада, за да осветяват твоите вечни мъки.

— Аз виждам достатъчно ясно, за да се наслаждавам на твоята светнала муцуна, о, недопърлена свиньо; да пием! — рече Уленшпигел.

И изведнъж той чукна по масата със столчето на чашата си, подражавайки тихо с ръце звука, който се чува, когато някой дръндар шиба отмерено вълната на дюшек, разстлана върху наредени пръчки, и рече:

— Време е да звъннат чашите!

Във Фландрия това е знак, че пиячите са кипнали и почват да трошат всичко в домовете с червени фенери.

Уленшпигел пи, после дрънна с чашата си върху масата и каза:

— Време е да звъннат чашите!

И седмината направиха като него.

Всички притихнаха: Жилина побледня, Стевенина изглеждаше учудена. Агентите казаха:

— Нима седмината са с тях?

Ала месарите почнаха да ги успокояват, смигайки им, а в същото време викаха все по-високо и по-високо заедно с Уленшпигел:

— Време е да звъннат чашите; време е да звъннат чашите!

Стевенина пиеше, за да си дава кураж.

Тогава Уленшпигел заудря отмерено с юмрук по масата, както правят дръндарите, когато шибат дюшеци: седмината сториха като него; чаши, стомни, паници, кани и канчета започнаха бавно да танцуват, да се прекатурят, да се трошат, да се изправят от едната страна, за да паднат на другата; и непрекъснато кънтеше все по-заплашително, сериозно, войнствено и еднозвучно:

— Време е да звъннат чашите!

— Ох! — рече Стевенина. — Те ще изпотрошат всичко тук.

И от страх двата й зъба се подадоха още повече от устата.

А кръвта от ярост и гняв се разпалваше в душата на седмината, на Ламме и Уленшпигел.

И без да прекъсват заплашителната си и еднозвучна песен, всички, които бяха на масата на Уленшпигел, взеха чашите си и почнаха в такт да ги трошат по масата, възседнаха столовете и извадиха ножовете си. И дигаха такъв шум с песента си, че стъклата на прозорците на къщата дрънчаха. Сетне като някакво хоро на подлудели дяволи те почнаха да обикалят всички маси и цялата стая, повтаряйки непрекъснато: „Време е да звъннат чашите!“

Агентите станаха, разтреперани от страх, и извадиха верижките и връвчиците си. Но месарите, Уленшпигел и Ламме пъхнаха отново ножовете в ножниците си, станаха, дигнаха столовете си, почнаха да ги размахват като тояги и затичаха пъргаво из стаята, нанасяйки наляво и надясно удари, без да щадят някого освен момичетата; чупеха всичко — мебели, прозорци, сандъци, съдове, кани, паници, чаши и шишета, удряха безмилостно агентите и продължаваха все така да пеят в такт като дръндар, който шиба дюшеци: „Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!“ И през това време Уленшпигел бе цапнал с юмрук муцуната на Стевенина, взел бе от кесията й ключовете и я караше насила да яде лоените свещи.