Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Докторите и бръснарите-хирурзи заявиха, че зъбите са зъби на голям вълк. „Несъмнено — казваха те — след вълка са дошли крадци и са ограбили жертвите.“

Въпреки всички издирвания никой не можа да открие крадците. Скоро вълкът бе забравен.

Много градски първенци, които бяха тръгнали смело на път без охрана, изчезнаха, без да се узнае какво е станало с тях; от време на време някой селянин, отивайки сутрин да оре, намираше следи от вълк в нивата си, а кучето му, като почваше да рови браздите с нозе, изравяше някое нещастно тяло на мъртвец с белези от вълчи зъби в тила или под ухото, а често пъти по бедрата, но винаги — изотзад. И винаги също така шийната кост и костта на крака биваха счупени.

Уплашеният селянин отиваше веднага да съобщи на управителя, който дохождаше със секретаря на углавния съд, с двама общински съветници и двама хирурзи на мястото, дето лежеше трупът на убития. След като го преглеждаха внимателно и грижливо и познаваха понякога, когато червеите не бяха още разяли лицето му, неговото обществено положение, дори името и произхода му, те се учудваха, че вълкът го е убил от глад, а не е откъснал и най-малка част от мъртвеца.

И жителите на Дамме бяха много уплашени и никой не смееше да излиза нощем без охрана.

Но случи се, че неколцина храбри войници бяха изпратени да търсят вълка, със заповед да го търсят денем и нощем из дюните край морето.

По това време те бяха в Хейст сред големите дюни. Беше се мръкнало. Един от тях, много самоуверен, поиска да се отдели, за да отиде да търси вълка сам, въоръжен с една аркебуза. Другите не му се бъркаха, сигурни, че тъй като е смел и въоръжен, той ще убие вълка, ако се покаже.

Когато другарят им отиде, те запалиха огън и започнаха да играят на зарове, пиейки ракия направо от гишетата си.

И от време на време извикваха:

— Хайде, другарю, връщай се; вълка го е страх; ела да пиеш!

Но той не отговаряше.

Изведнъж те чуха силен вик, като от човек, който умира, хукнаха по посока на вика и казаха:

— Дръж се, идем ти на помощ!

Но дълго време не можаха да намерят другаря си, защото едни казваха, че викът се чул откъм долината, а други — откъм най-високата дюна.

Най-сетне, след като хубаво претърсиха с фенери дюната и долината, намериха другаря си, ухапан за крака и ръката изотзад, а вратът му пречупен като на другите жертви.

Легнал възнак, той стискаше със сгърчена ръка сабята си; аркебузата му се търкаляше на пясъка. До него встрани имаше три отрязани пръста, които не бяха негови и които те отнесоха. Кесията му бе задигната.

Те дигнаха на рамене трупа на другаря си заедно с хубавата сабя и храбрата му аркебуза и натъжени и гневни го занесоха в управлението; там тялото бе прието от съдията, углавния секретар, двама общински съветници и двама хирурзи.

Отрязаните пръсти бяха изследвани и бе установено, че са пръсти на старец, който не е упражнявал никакъв занаят, защото пръстите бяха тънки, а ноктите — дълги като на съдия или свещеник.

На другия ден съдията, общинските съветници, секретарят и войниците отидоха на мястото, дето бе ухапан злочестият мъртвец, и видяха, че по тревата имаше капки кръв и следи от стъпки, които отиваха до морето и там се губеха.

Беше по време на зрялото грозде, четвъртият ден от месеца на виното, когато от връх камбанарията на църквата „Сен Никола“ в Брюксел хвърлят след литургията торби с орехи на народа.

През нощта Нел се събуди от викове на улицата. Тя потърси Катлин в стаята, по не я намери. Изтича долу, отвори вратата и Катлин влезе, като каза:

— Спаси ме! Спаси ме! Вълкът! Вълкът! — и Нел чу в полето далечен вой. Разтреперана, тя запали всички лампи, восъчни и лоени свещи.

— Какво има, Катлин? — каза тя, като я стискаше в прегръдките си.

Катлин седна с помътени очи, погледна свещите и рече:

— Ето слънцето, то прогонва злите духове. Вълкът, вълкът вие в полето.

— Но — каза Нел — защо си излязла от топлото си легло и си отишла вън в тая влажна септемврийска нощ, за да си спечелиш някоя треска?

И Катлин каза:

— Тая нощ Ханске извика като морски орел и аз отворих вратата. Той ми каза: „Глътни питието за видения“ и аз го изпих. Ханске е красив. Махнете огъня. После той ме заведе до канала и ми каза: „Катлин, аз ще ти върна седемстотинте жълтици и ти ще ги дадеш на Уленшпигел, сина на Клаас. Вземи сега две, за да си купиш рокля; скоро ще ти дам хиляда.“ — „Хиляда ли, мили — казах аз, — че тогава аз ще стана богата.“ — „Ще ги получиш — рече той. — Но няма ли в Дамме жени или девойки, толкова богати сега, колкото ще бъдеш ти?“ — „Не зная“ — отговорих аз. Но не исках да му кажа имената им от страх да не се влюби в тях. Тогава той ми каза: „Научи това и когато дойда следния път, кажи ми имената им.“