Шарл Костер - Тил Уленшпигел

Беше студено, мъглата пълзеше по ливадите, сухи клопки падаха от дърветата по пътя. А луната блестеше и по канала имаше светлини. Ханске ми каза: „През такива нощи ходят върколаците; всички грешни души излизат от ада. Трябва три пъти да се прекръстиш с лявата ръка и да извикаш: «Сол! Сол! Сол!» — тя е символ на безсмъртието; и те няма да ти сторят никакво зло“. А аз казах: „Ще сторя всичко, което искаш, Ханске, миличък.“ Той ме целуна и рече: „Ти си моя жена.“ „Да“ — рекох аз. И от неговите сладки думи по тялото ми се разля небесно блаженство, същински балсам. Той сложи на главата ми венец от рози и ми каза: „Ти си хубава.“ Аз му отговорих: „И ти си хубав, Ханске, миличък, в тия дрехи от зелено кадифе със златни ширити, с дългото си щраусово перо, което се вее на шапчицата ти, и с бледото си като блясъка на морски вълни лице. И ако момичетата от Дамме те видят, всички ще тичат по тебе, за да искат твоето сърце, но ти не бива да го даваш никому освен на мене, Ханске.“ Той рече: „Опитай се да узнаеш кои са най-богатите и тяхното богатство ще бъде твое.“

След това си тръгна и ме остави, като ми забрани да вървя подире му.

Аз останах там, като подрънквах в ръка двете жълтици, цяла трепереща и пронизвана от студ поради мъглата; изведнъж видях, че от стръмния бряг изскочи и прекоси наклона един вълк, който имаше зелена муцуна и дълги тръстики в бялата си козина. Аз извиках: „Сол! Сол! Сол!“ и се прекръстих, но той никак на ми се видя уплашен. Хукнах с все сила, аз виках, той виеше и чух затракалите му зъби до себе си и по едно време толкова близо до рамото ми, че очаквах да ме захапе. Но аз тичах по-бързо от него. За голямо щастие на ъгъла на улица „Херон“ срещнах нощния пазач с фенера си. „Вълкът! Вълкът!“ — виках аз. — „Не се страхувай от нищо — каза ми нощният пазач, — аз ще те заведа у вас, луда Катлин.“ И усетих, че ръката, с която ме бе хванал, трепереше. И той също се страхуваше.

— Но той пак е добил смелост — каза Нел. — Не го ли чуваш как пее сега, като провлича гласа си: „Сега е десет часът, десет часа на камбанарията.“ И си върти кречеталката.

— Махнете огъня — рече Катлин, — главата гори, Ханске, миличък, върни се.

Нел гледаше Катлин; тя молеше Дева Богородица да махне от главата й огъня на лудостта; и плачеше за нея.

В Белем, край канала, който води за Брюге, Уленшпигел и Ламме срещнаха един конник с три пера от петел на филцовата си шапка. Той препускаше лудешки към Ганд. Уленшпигел подсвирна като чучулига и конникът се спря и отговори с тръбния вик на петел.

— Носиш ли новини, буен ездачо? — рече Уленшпигел.

— Големи новини — каза конникът. — По света на господин дьо Шатийон, който е адмирал на Франция, принцът на свободата поръча да се приготвят бойни кораби освен ония, които бяха вече въоръжени в Емден и Източна Фрисландия. Храбрите мъже, които получиха тия поръчения, са Адриан дьо Берг, господин дьо Долен; брат му Людвиг дьо Хено; барон Монфокон; господин Луи дьо Бредероде; Албер д’Егмонт, син на обезглавения и не предател като брат си; Бертел Антанс дьо Ментеда, Фрисландеца; Адриан Менинг, Хамбийз, буен и горделив гандчанин, и Жан Брок.

Принцът дал цялото си състояние, повече от петдесет хиляди флорина.

— Аз му нося петстотин — каза Уленшпигел.

— Занеси ги при морето — рече конникът.

И пое в галоп.

— Той дава цялото си състояние — каза Уленшпигел. — А ние даваме само кожите си.

— Та това нищо ли е — рече Ламме — и веднъж поне няма ли да чуем за друго нещо освен за грабеж и убийство? Портокалът е паднал на земята.

— Да — каза Уленшпигел, — паднал като дъб; но корабите на свободата се строят от дъб!

— За негова полза — рече Ламме. — Но щом вече няма опасност, да купим пак магарета. Аз обичам да вървя седнал и без музиката на мехури по ходилата.

— Да купим магарета — каза Уленшпигел, — тия добичета лесно се продават отново.

Те отидоха на пазара; намериха и купиха две хубави магарета с такъмите им.

Пътувайки така, яхнали магаретата, те стигнаха до Оос Камп, дето има голяма гора, краят на която стига до канала.

Като търсеха сянка и благоуханен въздух, те влязоха в гората и видяха само дълги алеи във всички посоки, които водеха за Брюге, Ганд, към Южна и Северна Фландрия.

Изведнъж Уленшпигел скочи от магарето си.

— Не виждаш ли там нещо?

Ламме рече:

— Да, виждам. — И добави разтреперан: — Жена ми, добрата ми жена! Синко, тя е! Ах! Не ще мога да отида до нея! Така да я намеря!