Дийн Кунц - Служители на Здрача

Тя го гледаше свирепо.

— Мисис Спайви — каза Хенри, — бихте ли сложили край на тази лудост?

Тя не отвърна нищо, само наведе глава.

— Мисис Спайви?

Никакъв отговор!

— Хайде, Хенри — каза Чарли. — Нека се махаме оттук.

Когато те приближиха вратата, тя се отвори и привеждайки се, за да не се удари в рамката, в стаята влезе един огромен мъж. Лицето му беше като от някой кошмар. Той не изглеждаше истински. Само образи от филмите биха могли да му дадат подходящо описание, помисли Чарли. Мъжът приличаше на някакво Франкенщайново чудовище, създадено по лош проект и с малко пари. Имаше мускулестото тяло на Конан Варварина и тромава походка. Мъжът видя Грейс Спайви да плаче и лицето му придоби отчаяно и гневно изражение, което накара кръвта на Чарли да се смръзне във вените му. Гигантът се пресегна, сграбчи Чарли за палтото и почти го отдели от пода.

Хенри извади пистолета, а Чарли каза: „Прибери го, прибери го“ , защото макар положението да беше лошо, то не беше непременно смъртоносно.

— Какво й направихте? — попита грамадният мъж. — Какво направихте?

— Нищо — отвърна Чарли. — Ние бяхме…

— Пусни ги — каза Грейс Спайви. — Пусни ги да минат, Кайл.

Гигантът се колебаеше. Очите му гледаха Чарли с такава злоба, каквато би накарала и дявола да сънува кошмари. Накрая той пусна детектива и се заклатушка към масата. Гигантът забеляза кръвта върху ръцете й и бързо се обърна към Чарли.

— Сама си е направила това — каза Чарли, промъквайки се към вратата. Той не харесваше извинителния тон в гласа си, но в момента нямаше място за гордост. Да демонстрира мъжественост би било желязно доказателство за слабоумие. — Ние не сме я докосвали.

— Пусни ги да си вървят — повтори Грейс Спайви.

— Махайте се! Бързо! — каза с нисък заплашителен глас гигантът.

Чарли и Хенри направиха както им беше казано.

Жената с червендалестото лице и изпъкналите очи ги чакаше при входната врата. Докато те бързаха по коридора, тя я отвори. Веднага щом прекрачиха прага навън, тя затръшна вратата зад тях и я заключи.

Чарли излезе на дъжда без да отвори чадъра си и обърна лице към небето. Дъждът беше освежаващ и чист и той го остави да барабани върху него, защото се чувстваше омърсен от лудостта в къщата.

— Бог да ни е на помощ — каза разтреперан Хенри.

Те се запътиха към улицата.

Мръсна вода се пенеше върху настилката. Тя образуваше към пресечката кафяво езеро, върху чиято набраздена от вятъра повърхност, като флотилия от малки корабчета, се носеха парчета боклук.

Чарли се обърна и погледна към жилището на Спайви. Сега неговата мръсотия и запуснатост се набиваше като нещо повече от обикновен урбанистичен упадък. Плесента по сградата беше отражение от умовете на обитателите й. Покритите с тънък слой прах прозорци, белещата се боя, разкривения покрит вход и лошо напуканата мазилка, всичко това бе не само развалина, а и физическо материализиране на човешката лудост. Като дете Чарли беше чел много научна фантастика, а и все още продължаваше да чете по малко. Може би затова той се сети за Закона на Ентропията, според който Вселената и всички неща в нея се движат само в една посока — към разлагане, разруха, унищожение и хаос. Църквата на Здрача изглежда беше възприела ентропията като най-последен израз на божествеността и, отдавайки се на нея, агресивно разпространяваше лудост, безумие и хаос.

Чарли беше уплашен.

След закуска Кристин телефонира на Вал Гарднър и на няколко свои познати и ги увери, че тя и Джоуи са добре, но на никой не каза къде се намират. Благодарение на Църквата на Здрача, тя повече не се доверяваше и на своите приятели.

Точно когато завърши телефонните разговори, пристигнаха двамата нови бодигарда, за да сменят Винс и Джордж. Единият от тях, Сенди Брекенстайн, беше висок и слаб, около тридесетгодишен, с изпъкнала адамова ябълка. Той напомняше Икабод Крейн в старата версия на рисувания филм на Дисни „Легенда за тихата пещера“. Партньорът на Сенди беше Макс Стек. Той беше набит мъж с големи възлести ръце, масивни гърди, дебел почти колкото главата му врат и мила детска усмивка.

Джоуи незабавно хареса и Сенди и Макси и скоро тичаше напред-назад от единия до другия край на малката къща, опитвайки се да прави компания и на двамата. Той бърбореше, питаше ги какво е да си бодигард и им разказваше своята очарователно изопачена версия на разказаната му от Джордж Суортаут история за жирафа, който можел да говори и принцесата, която нямала кон.