Джо Гарбър - Хайка

Да знаеш, че това нещо е адски заразно, приятелю.

Дейв си бе налял кафе, докато беше в кабинета на Бърни. Лийвай пи от същата чаша. След това се самоуби. „Бърни Лийвай може да обвинява само себе си. Обратът е честна игра. Това е най-превъзходната шега от всички, Дейви.“

Взе чашата със себе си. Четирийсет и пет етажа надолу.

С каквато и инфекция да се бе заразил Дейв, тя беше толкова опасна, че Бърни бе предпочел да се самоубие, отколкото да понесе страданията. А когато чу, че Дейв е избягал от сградата, Яребица прошепна: „Всички ще умрем.“

Мардж.

Ето защо са й взели вагинален секрет и кръвна проба. Страхували са се, че Дейв…

Е, може само да си я целунал.

Болестта, с която го бе заразила маймуната, беше повече от сериозна.

Мислиш ли, че е лечима?

Ако имаше лек, защо просто не му го дадоха?

По-лесно е да те убият и да приключат с въпроса. Ти беше издайник, спомняш ли си? Да предположим, че ти бяха дали лекарството. Щеше ли да покажеш съответната благодарност и да си затвориш устата? Или щеше да направиш публично изявление? Пък и ако беше на тяхно място, какъвто си безскрупулен, щеше ли да рискуваш?

От другия край на телефонната линия, дълга шест хиляди и петстотин километра, Кройтер попита:

— Изясни ли ти се в какво положение се намираш, синко?

— Напълно, Джек.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Дейв въздъхна дълбоко.

— Благодаря, Джек, но ще бъде най-добре да не го правя.

— Мисля, че разбирам. Тук старият свещеник Краут ми каза как се нарича това — „Денят на Страшния съд“. И все пак, ако мога да направя нещо…

— Вече направи достатъчно, Джек. Каза ми онова, което исках да знам. Много ти благодаря.

— Няма нищо. Виж какво, ако успееш да се справиш с неприятностите си, обади се. Ние бяхме приятели и би трябвало да си останем такива.

— Ще ти се обадя, Джек. Ако мога.

— Е, синко, искрено се надявам, че ще се чуем пак.

— Добре. Джек, трябва да тръгвам.

— Хубаво. Но слушай, забрави за оная работа във Виетнам. Това беше много отдавна, пък и няма смисъл да мислиш по тоя въпрос.

— Разбира се, Джек.

— И горе главата, чуваш ли?

— Добре.

— Довиждане, синко.

— Довиждане, Джек.

Биологично оръжие. Безшумно, невидимо и смъртоносно. Материята, от която са изтъкани кошмарите в романите на Стивън Кинг. Не оръжие, с което убиваш отделния противник или вражеския полк. Нито дори армия. Такова оръжие има само една употреба — унищожаването на цял народ.

И сега то беше в тялото му.

А той се разхождаше свободно из Ню Йорк.

Нищо чудно, че го преследваха.

И го мислеха за безскрупулен.

Би трябвало да избяга. Те не знаеха, че е в сградата. Рансъм бе заповядал на хората си да не стоят до стълбищата и асансьорите. Мъжът с прозвище Скорец, който отговаряше за фоайето, мислеше, че Дейв е програмист от „Америкън Интердайн“. Дейв можеше да мине покрай него.

Излезеше ли навън, щеше да е в безопасност. Стигнеше ли до улицата, можеше да отиде… където поиска. Нямаше да е трудно. Ще се качи на някое такси, ще прекоси Хъдсън Ривър и ще стигне до Ню Джърси. От гарата в Нюарк ще хване експреса за Филаделфия или за Вашингтон, Може да вземе и самолета. Открадна достатъчно пари, за да отиде на другия край на света.

Скриеше ли се веднъж, ще проведе няколко телефонни разговора. С медицинските власти. С представителите на пресата. А може би и с един-двама конгресмени.

Ако имаше лекарство, общественото мнение щеше да ги принуди да му го дадат. Ако ли не… Е, ще види какво ще прави, когато се стигне дотам.

Трябваше да избяга. Нямаше причина да остане.

Е, може би имаше една.

Мардж.

Или две.

Рансъм. Време е да уредиш сметките си с него.

3 часът и 36 минути — час и половина, преди от изток да се появи първото слабо зарево на деня и три часа преди изгрев-слънце.

Дейв погледна за последен път небето. Близо до хоризонта то беше светло като лека бира, а блясъкът на звездите се засенчваше от мъглявината на милион улични лампи. По-нагоре, светлината на най-ярките звезди проникваше през градския покров от мръсотия. Ала точно над главата му нощното небе беше черно и чисто, а звездите — ослепително ярки.

Колко красив беше нощният небосвод и колко жалко, че електрическите светлини не даваха възможност на жителите да видят великолепието му. Откога не бе гледал звездите? Беше толкова отдавна… Във високата Сиера. Тафи хъркаше пиянски, а Дейв лежеше буден и гледаше със страхопочитание към…