Джо Гарбър - Хайка

— Джек… О, по дяволите…

Съвсем не очакваше това.

— Хайде, момче. Какво има? Още ли се притесняваш за онова, което стана във Виетнам?

— Не става дума за това.

Неизвестно защо, очите на Дейв започнаха да парят.

— Господи, Джек, та аз те предадох!

— Да, и какво от това?

Дейв не искаше да чуе точно тези думи.

— Съдиха те.

— Е, и?

Онемял, Дейв се зачуди какво да каже.

— Военният съд не беше толкова висока цена, която трябваше да платя. Ония там бяха лоши хора и трябваше да бъдат убити, и когато изчезнаха, светът стана по-приятен.

Дейв не можеше да намери думи.

— Джек, аз те изпортих.

— Ами. Затова ли не се обади през всичките тези години? Мислил си, че ти се сърдя или нещо подобно. Дълбоко си грешил, синко. Никога не съм ти се сърдил, освен може би за малко. В края на краищата ти постъпи правилно. Виждал ли си ме да се оплаквам от човек, който е постъпил правилно? Не, аз не съм такъв. Е, вярно, че се тревожех малко за процедурата. Но не чак толкова. Реших, че няма да им стигне смелост да ме вкарат в пандиза с всичко, което знаех, и тъй нататък. И те не го направиха. Затова, какво, по дяволите? Изгониха ме от армията. И сега имам тлъста сметка в швейцарска банка, возя си задника в страхотен огромен мерцедес и щом спра, ония изпращат лакеите си да ми отворят вратата. Хей! Кажи тогава, синко, защо, по дяволите, трябва да ти се сърдя?

Дейвид Елиът се беше самонаказвал цели двайсет и пет години заради онова, което мислеше, че е грях. А потърпевшият не го обвиняваше, а му благодареше. Това беше по-лошо от прошката.

Той удари с юмрук по стената.

— Чуваш ли ме, синко?

— Да.

Дейв погледна ръката си. По кокалчетата се бяха появили капчици кръв.

— Е, предполагам, че при теб е около три часът след полунощ. Сигурно не ми се обаждаш само да побъбрим.

— Точно така.

— Добре де, кажи ми какво те гложди.

Дейв понечи да каже нещо, сетне прехапа език, пое дълбоко въздух и започна отначало.

— Джек, познаваш ли… Чувал ли си за един тип на име Джон Рансъм?

Гласът на Кройтер се оживи.

— Джони Рансъм? Разбира се. Той беше главен сержант в частта… Чакай да си помисля… Може би осем-девет месеца, преди ти да се появиш.

Сърцето на Дейв започна да бие учестено. Рансъм наистина е бил от хората на Кройтер. Може би двамата още поддържаха връзка.

— Къде е той сега?

— Никъде. Само дето името му беше написано с големи черни букви.

— Мъртъв ли е?

Дейв прехапа устни.

— Сто процента. Влезе в обстрел. Лично аз сложих тялото му в найлоновия чувал. Защо питаш?

— Има един, който използва името му. Казва, че служил при теб.

— Много хора са били при мен. Как изглежда?

— Едър, набит и мускулест. Пясъчноруса коса. Четвъртито лице. Метър седемдесет и шест-седем. Говори с акцент от Апалачите. Струва ми се, че… и двамата го познаваме.

— Че кой ли може да е? Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Съвсем малко. Освен че… истинското му име може би е Доналд. Случайно чух…

— По дяволите. По същото време, когато сержант Джони служеше в частта, имаше двама Доналд — единият лейтенант, а другият капитан. Войниците наричаха лейтенанта „Убиеца“, а втория — „Капитан Хлад“. И двамата бяха безскрупулни като теб.

— Аз не бях безскрупулен.

— Глупости! Единствената разлика между теб и ония две копелета беше, че ти имаше чувство за хумор.

Ами, помисли си Дейв. Не е вярно. Аз не съм, не бях…

— И така, синко, какво друго можеш да ми кажеш за твоя проклет Доналд?

— Има множество документи за самоличност. В едната му визитна картичка пише, че е от Отдела на ветераните. Според друга работел в нещо, наречено Специализирана консултантска група.

Дейв чу, че Джек пое рязко въздух.

— Ти какво общо имаш с тая паплач?

Дейв не отговори на въпроса му.

— Какви са те, Джек?

В гласа на Кройтер се долови неодобрение.

— Наемни убийци. Момчета за всичко. Вършат неща, които хора като мен не биха докоснали дори с лопата за тор.

— Какви…

Кройтер изсумтя.

— Предполагам, че говоря малко лицемерно. Но наистина има неща, които не бих извършил. Специализираната консултантска група няма никакви морални угризения.

— За кого работят?

— За всеки, който има пари, иска да му свършат мръсната работа и е готов да плати цената.

— А за правителството?

— Напоследък вече не, сигурен съм. От двайсет години не изпълняват държавни поръчки. Никой от Вашингтон не може да ги закачи с пръст. Което обаче не означава, че не са запазили връзките си. Не действат открито, а чрез други организации и посредници. Имат оръжия от миналия век, откакто дядо ми се е върнал от война. Близо е до ума да имат приятели. А сега, ще ми кажеш ли защо питаш за тях? Това е въпрос, който един порядъчен гражданин не би задал.