Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Изяснете се — прекъсна го мъжът с тъмните очила и започна внимателно да преглежда папката.

Другият му подаде отново пакета с цигари и се усмихна.

— Имах предвид историята на Селим — започна Фаръма, след като запали цигара — и историята на болярина Каломфир.

— Писахме неведнъж за това, но връзката между тях не е ясна. Ето какво писахте. Резюмирам: 1835, Селим, син на пашата от Силистра, спасява живота на едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче; после двамата се обикват като братя. Селим се оженва млад за туркиня и за потурчена гъркиня, но скоро разбира, че приятелят му има връзка с двете му жени и го проклина. Приятелят му променя името си на Тунсу, избягва в Ардял, а оттам в Мунтения. Това става през 1848 година. Тунсу обича жените и доста тича подир тях, но се страхува от брак. Тъй продължава до 1870 година, когато навършва петдесет. Тогава се оженва за вдовица с три деца… не виждам никаква връзка със сватбата на Оана — добави той и престана да чете.

— И все пак връзка има. Може да не съм писал достатъчно ясно. Но виждате ли, проклятието на Селим се изрази в следното: той като най-добрият му приятел, човекът, комуто е спасил живота, го е предал. Той прокълна него и мъжете от целия му род да тичат подир жените, а дъщерите им да се съвокупляват с животните. Тъй и станало. Тунсу се оженил чак на петдесет години и след като му се родил Фаника, единственото му дете, жена му избягала с някакъв аргатин. Оттогава Тунсу заживял сам, в една гора до манастира Пасеря. Момчето му, Фаника Тунсу, станал кръчмар в Обор, оженил се и му се родила Оана, след което жена му избягала: хората говорят, че го изоставила и избягала, като видяла как момичето расте на поразия и веднага щом разбрала от мъжа си за проклятието на Селим. Но Оана, горката, макар да беше послушна и да не подозираше нищо, също пострада от проклятието. Всъщност вие знаете края на историята…

— Знаем и тъкмо във връзка с тая история — защото това вероятно е история, която са измислили овчарите от планината или техните жени, — тъкмо във връзка с нея искаме да ни съобщите за реакцията на другарката Фогел. Какво ви каза? Какви коментари направи? Спомняте ли си?

— Ами възкликна няколко пъти: „Страшна жена!“

Двамата се спогледаха.

— Да минем тогава на един друг момент. Пак във връзка със сватбата на Оана. Казахте, че и другата история на Каломфир, която започва от 1700 година, е също толкова важна. Но от всичко, което написахте и казахте, не излиза, че е така.

Мъжът с тъмните очила отвори отново папката, извади една машинописна страница, изчете я набързо и продължи:

— Беше трудно да се резюмират историите във връзка с Каломфир, защото постоянно скачате от Аргира и Замфира, момичето, което й възвръща зрението в началото на осемнайсети век, скулпторката, която иска да й викат Замфира, макар да се нарича Марина, и която, ако е жива, би била сега според вас на около шейсет години, а може би с десет-петнайсет повече или по-малко. Защото — добави той, като вдигна очи от машинописната страница и го погледна с подчертана ирония — колкото и да са точни в болшинството си датите, свързани с останалите герои от наше време или пък от предните векове, възрастта на Марина варира във вашите показания по един доста странен начин.

— Вярно е — потвърди Фаръма и се замисли. — За мене тази жена Марина си остана загадка.

— Да се върнем сега на тая загадка и може би ще я разгадаем. Казах, че е трудно да се резюмира този цикъл за рода на Каломфир, защото вие непрекъснато скачате от един век в друг. Да, скачате от Каломфир и Аргира на Драгомир и неговата братовчедка Марина, като само бегло споменавате за Мантуляса…

Фаръма започна несъзнателно да трие коленете си с длани.

— Всичко, което казахте и повторихте много пъти, е, че Аргира била омъжила Замфира за един доверен на баща й мъж Мантуляса и че му е дала мястото, върху което по-късно се появила улицата със същото име. Възможно ли е да си спомняте толкова малко тъкмо за тази фамилия, която е по-близка във времето до вас, отколкото за фамилията на болярина Каломфир и на Драгомир Каломфиреску?

— Никога не съм знаел много за улицата „Мантуляса“ — извини се Фаръма и наведе очи. — Вижте, за мене само училището имаше значение и онова, което беше около него: къщите, дворовете, летните градини…

Двамата се спогледаха мълчаливо. Оня с редките зъби се усмихна тъжно, вдигна рамене и подаде пакета с цигарите на стареца.

— Сега да оставим това за малко — продължи другият, гледайки разсеяно към машинописната страница. — Да се върнем на сватбата на Оана… но преди това искам да ви попитам нещо във връзка с „Мантуляса“. Когато за последен път видяхте другарката Фогел, тя говори ли ви нещо за „Мантуляса“? — добави той след кратка пауза.