Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Не, Фаръма — прекъсна го Анка Фогел и рязко вдигна ръка. — Всичко това не ме интересува. Помолих те да ми, разкажеш само за сватбата на Оана.

— След няколко минути ще стигна и до нея — изчерви се Фаръма. — Защото на сватбата на Оана в манастира Пасеря беше Марина с всички свои приятели и приятелите на Оана.

— Кога беше сватбата?

— През есента на 1920.

— А това, което ми го разказа преди малко за Марина, на която викаш Замфира, кога се случи?

— Една година преди това, през. 1919.

— Добре, остави това и кажи за сватбата.

Фаръма наведе глава и нервно заопипва коленете си.

— Както кажете! Ще ви помоля само за няколко секунди, да уточня, че Марина тъкмо, беше започнала да моделира скулптурата „Раждането на Венера“, когато Оана помоли баща си да я пусне в планината. Тъй че през онова лято Марина остана без модел. Отчаяна, събра момчетата у дома си и започнаха да се забавляват всяка нощ. Трябва да ви кажа, че дотогава нито един от тях не беше влизал в толкова богата и аристократична къща.

— Мина много повече от няколко секунди — прекъсна го Анка Фогел и се засмя.

— Моля да ме извините. Интересно, че не мога да прескоча някои подробности, които на пръв поглед изглеждат маловажни, а всъщност са решаващи за онова, което ще се случи по-късно. Трябва да си спомня за онази стара и богатска къща, защото там живееха лелите на Марина, две старици, които изглежда не бяха с всичкия си, но може би само изглеждаше…

— И какво от това? — прекъсна го малко грубо Анка Фогел.

— Това, че тези старици казаха на момчетата, забележете: през онова лято ни един от тях не беше навършил двайсет, но те им казаха: „Да не се влюбвате в Марина, че тя е орисана за Драгомир. Него трябва да вземе, иначе ще ни се прекъсне родът…“

Спря изведнъж, уплашен не толкова от телефона, който иззвъня, колкото от промененото лице на жената. Анка Фогел го погледна намръщено и смачка току-що запалената цигара. После вдигна слушалката, приближи я до ухото си и се помъчи да се усмихне. Фаръма усети, как страхът го обзема целият и се обърна към едната от библиотеките.

— Добре — чу я да шепне той. После, след пауза, каза бързо няколко думи на руски и рязко остави слушалката.

— Фаръма — започна тя с променен глас, — ти си човек с късмет.

Напълни чашата си с шампанско, изпи я до дъно и запали нова, цигара.

— Но не знам дали носиш и на другите късмет. Това ще разберем по-късно — усмихната добави тя. — Във всеки случай всичко това може би е много по-тайнствено, отколкото си си представял ти, когато започна да измисляш тези истории с Оана и Замфира.

— Давам ви честната си дума — прошепна пребледнелият Фаръма.

— Моля те, не ме прекъсвай. Дали си измислил, или не тези приключения, дето ги пишеш и разказваш, за мен е без значение. Но тук има един малък психологически проблем и аз искам да разбера как ще се реши. Защо непрекъснато измисляш тези хора? Правиш го от страх? Надяваш се, че тъй ще се измъкнеш по-лесно? Тогава не мога да разбера от какво се страхуваш; не мога да разбера и опасностите, от които искаш да избягаш…

Фаръма пребледня съвсем и продължи да си търка коленете, без да каже нищо, но Анка Фогел не откъсваше учудения си поглед от него, сякаш очакваше да получи отговор.

— Във всеки случай — добави тя, след като отново напълни чашата си, — ти си човек с късмет. Едва ли си предполагал каква изненада съм ти приготвила за тази нощ. Едва ли! — повтори тя и отново се засмя. — Навън ни чака една лимузина, планирала съм да се разходим след три часа, когато според твоите думи Господ слиза на земята, да се разходим по „Мантуляса“. Да ми покажеш твоето училище, кръчмите и къщите с дълбоките изби…

— Да я видите лете! — зарадван възкликна изведнъж Фаръма, — да я видите с отрупаните зарзали и вишни…

Жената го изгледа, а после отпи от шампанското и се замисли.

— Както казах, ти си човек с късмет. Никога няма да разбера кое си измислил и кое не. Защото по „Мантуляса“ не може да се мине…

Млъкна и изведнъж избухна в смях, като видя, че Фаръма скочи уплашен.

— По-точно — продължи тя, — не може да се мине сега, през тая нощ; поне ние не можем. Ние двамата. Виждаш, че нещата са доста по-сложни, отколкото изглеждаха в твоите истории…

Натисна бутона, докато произнасяше последните думи, и в същия миг на прага се появи агентът.

— Дай ми малко цигари — заръча му тя — и бързо го заведи до колата.

Стана рязко от бюрото си и се отправи към противоположния край на салона, където имаше балкон. Фаръма с усилие овладя треперенето си и се поклони ниско. Усети ръката на агента и се остави да го водят. Но като слезе на двора и видя, че го очаква цяла група мъже с дълги шлифери, сред които не позна нито един, отново почувства, че краката му се разтреперват. Щеше да падне, ако агентът не го задържа.