Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

През този ден Фаръма не написа почти нищо. Дълго гледа хартията, а после изведнъж започна да отбелязва датите: 1700 (Аргира), 1840 (Селим), октомври 1915 (Йожи), есента 1920 (сватбата на Оана), 1919–1925, Марина; Дарвари 1930… Прекъсна и погледна годините. После започна да ги зачерква една по една, много грижливо, като непрекъснато топеше перото си в мастилницата.

На другия ден се залови отново да пише. Реши да бъде по-точен и ясен при случките от 1914–1915 години, до изчезването на Йожи, и оттогава всеки ден започна да резюмира колкото можеше по-кратко, като в рапорт за министерство, поредицата от събития, които предхождаха инцидента с момчето на равина, и имаха пряка или косвена връзка с улица „Мантуляса“.

След около седмица пазачът отново го разбуди:

— Заповядайте, че дойде колата. Заповядайте на разходка — добави усмихнат.

Пристигна във вилата почти в полунощ и намери Анка Фогел, седнала до бюрото си, запалила цигара, с купчина папки пред себе си и две бутилки шампанско на страничната масичка.

— Добър вечер, Фаръма! — посрещна го тя. — Седни и си вземи цигара.

Подаде му пакет „Лъки страйк“ през бюрото.

— Почини си малко и изпий чаша шампанско.

— Много ви благодаря — поклони се няколко пъти Фаръма.

— След като си починеш, ще ми разказваш. Но не така безразборно, както обичаш, а поред, ако разбираш какво искам да ти кажа. Избери от всичко, което знаеш, най-хубавото. Например за сватбата на Оана.

— Ако позволите ще започна с историята на Замфира…

— Казваш, че траяла цели двеста години — прекъсна го Анка Фогел и се засмя.

— Ще я съкратя, колкото мога. Няма да разберете нито сватбата на Оана, нито онова, което се случи след това, ако първо не научите какво е станало преди двеста години.

Анка Фогел се засмя отново, вдигна рамене и напълни чашата му с шампанско.

— Може би ще си спомните — започна Фаръма, — че съпругата на болярина Йоргу Каломфир, красавицата Аргира, както й викаха, имаше слабо зрение. Макар че обичаше да чете книги, не можеше да си позволи това; само ги вземаше, докосваше ги нежно, приближаваше ги до очите си, за да разберете заглавията, а после ги даваше на компаньонката си, една гъркиня, да й ги чете. Освен стихове и романи и всякакви книги за пътешествия, Аргира обичаше театъра. Изпитваше истинска страст към него и веднага щом се омъжи за Каломфир, пожела да разрушат стената между две големи помещения, да сложат колони и така подреди малка театрална зала. Но тя, въпреки че искаше, беше твърде късогледа, за да може да играе. Тъй че се задоволяваше да облича приятелките си и техните деца в костюми, скроени според нейната фантазия, и да ги кара да се превъплъщават. Обичаше да измисля костюми в ярки, ефектни цветове; дори сама избираше тъканите: кадифетата и коприната, колкото можеше да ги различи: яркочервени или бели като сняг, със златни нишки или зелени, светлосини, оранжеви. Когато „актьорите“ обличаха костюмите, тя се приближаваше до тях и почти ги докосваше, но правеше това, за да види дали са скроени според указанията. Когато започнеше представлението, сядаше в едно кресло почти до самата сцена, като следеше текста, въпреки че го знаеше наизуст. Нейният съпруг, както вече ви казах, похарчи цяло състояние за доктори и разни окулисти. Напразно й носеха те най-различни видове очила: щом ги сложеше, започваше да плаче. Ни един от тях не успя да разбере причината, поради която Аргира не можеше да изтърпи тези лещи. Пристигаха всякакви знахари и лечители, опитваха много, много магии и билки, но без резултат. Докато в една неделя след литургията, при нея в кулата се качи младо момиче, пристигнало от село: „Аз съм Замфира. Вземи и измий лицето си с тая вода и Господ ще даде светлина на очите ти…“ Колкото и странно да бе, тъй стана: Аргира се изми с водата и прогледна както всички хора. Прегърна Замфира, отрупа я с подаръци и всеки ден я канеше при себе си в кулата. Скоро след това я омъжи за един доверен на баща й човек, Мантуляса й подари къщите и парцелите, от които по-късно се оформи улицата със същото име, но това вече е друга история и аз може би ще ви я разкажа някой път, при случай… Туй, което исках да ви кажа сега — продължи Фаръма, след като запали нова цигара, — е, че братовчедката на Драгомир, скулпторката — истинското й име беше Марина, — знаеше от малка всички истории, които вече ви разказах, и затова й се струваше, че Замфира е нещо като светица и че тя, Марина, прилича на нея или дори е самата Замфира, завърнала се на тоя свят след двеста години, но не за да възвърне зрението на Аргира, а да научи хората как да гледат. „Защото, мислеше си Марина, хората не знаят как да гледат и всички грехове и злини оттам идват, че хората днес са почти слепи.“ И за да се излекуват, няма друго средство, освен да се научат да наблюдават произведенията на изкуството и на първо място работите на скулпторите. Затова изпитваше тя такава слабост към Оана и често идваше в кръчмата на Тунсу да я рисува, като изпълваше цели албуми със скици. Твърдеше, че Оана е единственият модел на жива богиня.