Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Вдигнах телефона и дадох необходимите нареждания. Маккан се върна и Рикори му рече:

— Веднага щом се облека, отиваме в магазина за кукли. Кой е в колата при Тони?

— Ларсен и Картело.

— Добре. Възможно е магьосницата да е чула през ушите на мъртвото момиче, че отиваме при нея, така както проговори чрез неговото гърло. Няма значение. Ние ще приемам, че не ни очаква толкова скоро. Резето на входната врата на магазина спуснато ли е?

— Шефе, аз не съм влизал вътре в магазина — каза Маккан. — Не знам. Витрината е стъклена. Ако има решетки, ще се справим с тях. Тони ще вземе инструментите, докато вие се преобличате.

— Доктор Лоуел — обърна се Рикори към мен, — давате ли ми честната си дума, че няма да правите никакви опити да попречите на това, което смятам да извърша?

— Да, Рикори, давам ви честната си дума.

— Маккан, не е необходимо да се връщаш повече. Чакай ни в колата.

Рикори се облече светкавично. Докато излизахме от къщи, уличният часовник удари един. Спомних си, че тази странна авантюра бе започнала преди седмица в същия час…

Возех се на задната седалка заедно с Рикори, а помежду ни стоеше тялото на мъртвото момиче. На средните седалки се мъдреха Ларсен и Картело, първият — як швед, а вторият — жилав дребен италианец. Мъжът на име Тони шофираше, а до него седеше Маккан. Понесохме се по авенюто и след около половин час бяхме в долната част на Бродуей. Стигнахме до улицата с кукления магазин и намалихме скоростта. Небето беше облачно, откъм залива духаше студен вятър. Треперех, но не от студ.

Приближихме се бавно до ъгъла и взехме завоя, без да срещнем когото и да било.

Сякаш пресичахме град на мъртвите. Никъде не се мяркаше жива душа. Улицата с магазина за кукли също пустееше.

Рикори каза на Тони:

— Паркирай точно срещу магазина. Ще слезем там. След това закарай колата зад ъгъла и ни чакай.

Сърцето ми затупа тревожно. Мракът на нощта сякаш поглъщаше светлината от уличните лампи. Магазинът за кукли беше тъмен, а старинният му вход, който беше на нивото на улицата, беше забулен от сенки. Вятърът виеше и аз чувах как вълните се блъскат в стената на Батъри. Чудех се дали ще мога да пристъпя прага, или хипнотичната забрана, която майсторката на кукли ми беше наложила, все още имаше сила над мен.

Маккан излезе от колата с тялото на момичето и го замъкна в сенките на преддверието. Рикори, аз, Ларсен и Картело го последвахме. Колата се отдалечи в указаното от гангстерския бос направление. И отново ме обзе усещането за кошмарна нереалност, което така често ме спохождаше, откакто пътищата ни със загадъчната майсторка на кукли се пресякоха…

Дребният италианец намаза стъклото на вратата с някакво лепкаво вещество и натисна върху него малка вакуумна чашка. Извади от джоба си инструмент и очерта на стъклото кръг с диаметър тридесет сантиметра. Острието режеше стъклото, като че ли то беше от восък. Държейки вакуумната чашка с едната си ръка, той тропна по стъклото с гумен чук. Стъкленият кръг леко падна в ръката му. Картело бръкна в дупката и заопипва безшумно. Чу се тихо щракване и вратата се открехна.

Маккан вдигна мъртвото момиче и ние влязохме в магазина тихо като призраци. Дребният италианец нагласи стъкления кръг обратно на мястото му. Смътно различих пред себе си вратата на коридора, който водеше към зловещата стая. Италианецът я бутна, но се оказа, че е заключена. Той се зае с бравата и след няколко секунди отвори. Рикори водеше, след него вървеше Маккан с мъртвото момиче. Преминахме като сенки през коридора и спряхме пред вратата на стаята в дъното му…

Тя се отвори широко още преди италианецът да я докосне.

И тогава прозвуча гласът на майсторката на кукли:

— Влезте, господа. Много любезно от ваша страна, че водите скъпата ми племенница! Щях да ви посрещна още на входа, но съм твърде стара… и плашлива!

— Шефе, отдръпни се! — прошепна Маккан.

Вдигна тялото на момичето като щит и понечи да се промуши покрай Рикори с револвер в ръка. Но Рикори го спря и с насочен напред автоматичен пистолет прекрачи прага. Аз последвах Маккан. Двамата телохранители също влязоха вътре.

Огледах набързо стаята. Майсторката на кукли седеше на масата и шиеше. Изглеждаше съвършено спокойна. Очевидно не бе разтревожена особено от появата ни. Дългите й бели пръсти танцуваха с ритъма на иглата. Изобщо не вдигна очи към нас. Камината беше запалена и в стаята беше много топло; из нея се разнасяше някакъв силен и непознат аромат.