Абрахам Мерит: Гори, вещице, гори!

Три седмици подир гибелта на майсторката на кукли двамата с Рикори бяхме седнали да вечеряме в моя дом. Цареше тишина. Аз я наруших със странния цитат, с който начева тази последна, заключителна глава на моето повествование, и почти не усетих, че съм го изрекъл на глас. Рикори вдигна озадачено глава.

— Вие цитирате нещо? Какво?

— Глинена плочка с надпис, издълбан от жрец-халдеец по времето на Ашурбанипал. Отпреди три хиляди години — отговорих аз.

— И с тези няколко думи той е обобщил всичко, което се случи с нас!

— Може и така да е, Рикори. Там е написано и за куклите, и за мехлема, и за мъчението, и за смъртта, и за пречистващия огън.

— Колко странно — произнесе замислено той. — Още преди три хиляди години са познавали това зло и противодействието срещу него… „подобие на моя образ… взеха дъха ми… мазило от отровни билки… поведоха ме към смъртта ми… О, Боже на Огъня, унищожи ги!“ Si , всичко това стана с нас, доктор Лоуел.

— Куклите, сеещи смърт, са много, много по-древни от Ур Халдейски — казах аз. — По-древни са от самата история. Проследих докъде се простира дирята им назад във вековете след нощта, в която беше убит Брейл. Дълга, много дълга е тяхната диря, Рикори. Били са намирани, погребани дълбоко в огнищата на кроманьонците, а огънят в тези огнища е угаснал преди двадесет хиляди години. Откривали са ги и в още по-студени огнища на още по-древни раси. Кукли от кремък, кукли от камък, кукли, изваяни от мамутски бивни, от костите на пещерна мечка, от зъбите на древния саблезъб тигър. Дори тогава е съществувало тъмното знание, Рикори.

Той кимна.

— Навремето при мен работеше един млад мъж. Много ми се нравеше. Беше трансилванец. Веднъж го попитах защо е дошъл в Америка. И той ми разказа необикновена история. В неговото село имало момиче, за чиято майка разправяли, че знаела неща, които никой християнин не бивало да знае. Довери ми го много предпазливо и се прекръсти. Момичето било привлекателно, но въпреки това той бил безразличен към хубостта й. А тя, изглежда, го обичала или може би се стремяла към него точно поради безразличието му към нея. Един следобед, на връщане от лов, той минал покрай къщата й. Тя му се обадила. Той бил жаден и пил от виното, което му предложила. Било превъзходно вино. От него му станало приятно — но и това не било достатъчно, за да я хареса. Въпреки това влязъл с нея в къщичката й и пил още вино. Смеейки се, й позволил да отреже коса от главата му, да изреже ноктите му, да изцеди няколко капки кръв от дланта му и слюнка от устата му. Тръгнал си весел и се прибрал у дома си. Заспал. Когато се събудил, било привечер и си спомнял само, че пил вино, понеже момичето го почерпило. Не помнел нищо друго.

Нещо му подсказало да отиде на черква. Щом коленичил и започнал да се моли, изведнъж си спомнил още подробности — как момичето отрязало кичур от косата му, изрязало ноктите му, взело от слюнката и кръвта му. И почувствал страхотна необходимост да отиде при това момиче и види какво прави то с косата, ноктите, слюнката и кръвта му. Сякаш иконата на самия светец, пред която бил коленичил, му заповядала да го стори.

И така, промъкнал се през гората, прокраднал се към къщицата на момичето и пропълзял до прозореца й. Надникнал вътре. Тя седяла до огнището и месела тесто за хляб. Той се засрамил, че се е довлякъл дотук, обзет от такива мисли — и тогава забелязал как тя пуснала в тестото косата, която била отрязала от главата му, ноктите, кръвта, слюнката. Замесила ги едно хубаво. Докато я гледал как меси тестото, видял, че започнала да го оформя като малък мъж. Поръсила вода върху главата на фигурката и я кръстила на неговото име, като при това използвала и още думи, които той не знаел.

Уплашил се нашият човек. Но и много се ядосал. А бил куражлия. Наблюдавал я, докато свършила. Видял как увила куклата в престилката си, излязла навън и тръгнала нанякъде. Той я проследил — бил ловец и умеел да стъпва безшумно, така че тя не го усетила. Стигнала до един кръстопът. Било новолуние и тя отправила някаква молитва към луната. После изкопала дупка и поставила в нея куклата от тесто. Поругала я и изрекла: „Зару! (Така се казваше той) Зару! Обичам те. Когато това твое подобие изгние, ти трябва да тичаш подир мен като куче подир кучка. Ти си мой, Зару, телом и духом. Щом подобието ти изгние, ставаш мой. Когато подобието ти се разложи, ще бъдеш само мой. Завинаги, завинаги, завинаги!“

Зарила куклата с пръст. Тогава той скочил върху нея и я удушил. Щял да изрови подобието си, но чул някакви гласове, уплашил се и побягнал. Не се върнал повече в селото и скоро поел с кораб за Америка.