Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Момичето не отговори, но от гърлото му излезе слабо стенание.

— За Бога! Не можете ли да й помогнете? — произнесе прегракнало Маккан.

Очите на Рикори блестяха неестествено, а лицето му беше побледняло:

— Оставете я да умре! — каза той. — Това ще ни спести труда да я умъртвим!

— Чуй ме и изпълни съвета ми — наредих строго аз на момичето. — Ще броя до пет. Когато кажа „пет“ — събуди се! Събуди се веднага! Така бързо ще се измъкнеш от съня, че тя няма да може да те хване! Подчини ми се!

Започнах да броя бавно, защото, ако я разбудех внезапно, по всяка вероятност щях да причиня смъртта й — аз, а не майсторката на кукли, както вярваше обърканият й ум.

— Едно… две… три…

Момичето нададе страхотен крясък:

— Тя ме хвана! Ръцете й са вкопчили сърцето ми… Аххх…

Тялото й се сви и през него премина спазъм. После то омекна и увисна безжизнено в креслото. Очите й се опулиха безизразно като стъклени; долната й челюст увисна.

Скъсах копчетата на елечето й и допрях стетоскопа до сърцето й. Беше спряло.

И тогава от мъртвото й гърло се разнесе глас като звук от орган, сладък и едновременно с това пълен със злоба и презрение…

— Глупаци такива!

Беше гласът на мадам Мандилип!

Най-любопитното беше, че от трима ни най-малко се впечатли Рикори. На мен ми се смрази кръвта. Маккан също беше потресен. Рикори наруши тишината пръв.

— Сигурен ли сте, че момичето е мъртво?

— За съжаление, в това не може да има никакво съмнение.

Той даде знак с глава на Маккан:

— Отнесете я долу в колата.

— Какво смятате да правите? — попитах аз.

— Да убием вещицата — отговори той и добави с иронично притворство: — И смъртта нивга не ще ги раздели. — После продължи патетично: — И ще горят вечно в ада! — Накрая ме изгледа унищожително. — Вие не одобрявате намерението ми, нали, доктор Лоуел?

— Не знам, Рикори. Честно, не знам. Днес по едно време ми се искаше да я удуша със собствените си ръце… но сега яростта ми вече отстъпи на заден план… това, което отивате да извършите, е противно на цялото ми същество, на начина ми на разсъждение и на убежденията ми за прилагането на съдебно наказание. За мен то е просто… убийство!

— Вие чухте думите на момичето. Само в този град куклите са затрили двадесет души. Четиринадесет са превърнати в кукли. Четиринадесет души са хвърлили топа като Питърс!

— Вижте какво, Рикори, никой съд няма да вземе предвид като доказателства твърдения, получени чрез хипноза. Може да са верни, може и да не са. Това, което наговори момичето, може да е само плод на нейното въображение. Без потвърждаващи доказателства няма да се намери земен съд, който да приеме думите й като основание за съдебно преследване.

— Да… няма такъв съд на Земята. — Той стисна раменете ми. — Но нима вие се съмнявате, че всичко това се е случило?

Не можах да му отговоря, но дълбоко в себе си чувствах, че имаше право. Рикори не спираше:

— Точно така, доктор Лоуел! Вие ми отговорихте! Вие знаете, също както и аз, че момичето каза истината. Знаете, както и аз, че вещицата не може да бъде наказана по нашите закони. Ето защо, убивайки я, аз, Рикори, не съм убиец. Не, аз съм палач на Господа!

Той изчака да му възразя, но аз все още не бях в състояние да си отворя устата.

— Маккан! — Той посочи момичето. — Изпълни каквото ти заръчах. И след това ела тук.

Когато Моккан изнесе на ръце крехкото тяло, Рикори каза:

— Доктор Лоуел, вие трябва да дойдете с мен и да станете свидетел на тази екзекуция.

Изтръпнах.

— Не мога, Рикори. Аз съм напълно изтощен — и телесно, и умствено. Прекалено много ми се събра.

— Длъжен сте да ни придружите — прекъсна ме той. — Дори ако се наложи да ви занеса там вързан и със запушена уста, като момичето. И ще ви кажа защо. Вие самият водите война със себе си. Ако останете у дома си, напълно е възможно съмненията ви на учен да надделеят и да направите опит да ме спрете, преди да съм изпълнил това, което се заклех, че ще сторя пред Исус Христос, Света Дева Мария и всички светии. Вие може да се поддадете на слабостта си и да ме предадете на полицията. Не желая да се изложа на такава опасност. Аз храня топли чувства към вас, доктор Лоуел, много топли чувства. Но ви заявявам, че дори и собствената ми майка да се опита да ме спре сега, пак бих я отхвърлил безжалостно.

— Ще дойда с вас — казах глухо аз.

— Тогава се обадете на сестрата да ми донесе дрехите. Няма да се отделяме един от друг, докато не приключи тази история. Не мога да си позволя повече излишни рискове.