Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Куклите убиха доктор Брейл — отвърна глухо Рикори.

— Маккан, ти залови момичето твърде късно. Защо?

— Убили са Брейл? Куклите? Боже Господи! — Ентусиазмът му стихна, сякаш някаква ръка го стисна за гърлото.

— Къде е момичето? — попита Рикори.

— Долу в колата, вързано и със запушена уста — отговори Маккан с мъртвешки глас.

— Кога я хвана? И, къде?

Гледах Маккан и изпитвах жалост и съчувствие към него. Сигурно поради собствените ми угризения и срам.

— Седни, Маккан — казах му. — Аз съм много по-виновен за случилото се, отколкото ти.

— Оставете аз да отсъдя това — отсече с леден тон Рикори. — Маккан, ти постави ли коли на двата края на улицата, както ти нареди доктор Лоуел?

— Да.

— Тогава разказвай какво стана после.

— Тя се появи на улицата към единадесет часа — подхвана Маккан. — Аз дебнех на източния край, Пол — на западния. Казах на Тони: „Набарахме вещицата!“ Носеше два куфара. Огледа се и се затътри към мястото, където беше скрита колата й. Подкара я на запад, в посоката на Пол. Бях предал на Пол това, което ми беше заръчал докторът — да не я отвличаме твърде близо до кукления магазин. Видях, че Пол започна да я следи. Изхвърчах надолу по улицата и се залепих с моята кола зад тази на Пол.

Тя зави по Западен Бродуей и ни се отскубна до пристанището — току-що влизаше кораб откъм Стейтън Айлънд и улицата беше съвсем задръстена от посрещачи. Един форд изпревари неправилно и се сблъска с Пол, Стана бъркотия, така че се забавих минута-две, докато се откопча. През това време колата-купе изчезна.

Втурнах се в една телефонна кабина и се обадих на Род. Казах му да заловят бледата девица веднага щом се върне, та ако щат и с ласо да я смъкнат от стъпалата на магазинчето. И след това веднага да я доведат.

После дойдох тук. Реших, че може да е потеглила за насам. Обиколих навсякъде, погледнах и в парка, изчислих всичките й варианти за измъкване и реших, че няма начин да не я докопам. Така и стана. Видях купето паркирано под едни дървета. Загащихме я. Тя изобщо не оказа съпротива. Обаче ние й запушихме устата и я натикахме в колата. Тони откара купето настрана и го претърси. В него нямаше нищо освен двата куфара, а те бяха празни. Така че доведохме момичето направо тук.

— Колко време измина от момента, в който хванахте момичето, до пристигането ви при нас? — попитах аз.

— Най-много четвърт час. Тони буквално разглоби купето, а това му отне известно време.

Погледнах Рикори. Маккан, изглежда, се бе натъкнал на момичето точно в момента, в който бе издъхнал Брейл.

— Тя, разбира се, е чакала куклите — рече Рикори.

— Какво да я правя? — попита Маккан.

Гледаше Рикори — не мен. Рикори не отвърна нищо, дори не мигна. Лицето му беше придобило необичаен оттенък на злонамереност. Забелязах как сви хищно пръстите на лявата си ръка, после внезапно широко ги разтвори отново.

— Окей, шефе — каза Маккан.

И тръгна към изхода. Не беше нужно човек да е необикновено прозорлив, за да разбере, че той беше получил съвсем ясна заповед.

— Чакай! — Препречих му пътя и опрях гръб на вратата. — Рикори, чуйте ме! Доктор Брейл ми беше толкова близък, колкото Питърс на вас. Каквато и да е вината на това момиче, то не е в състояние да върши нищо друго освен това, което мадам Мандилип му заповядва. Волята на момичето се контролира напълно от майсторката на кукли. Имам силно подозрение, че през повечето време то е под пълен хипнотичен контрол. Не забравяйте, че тази девойка се е опитала да спаси Уолтърс. Не бива да я убивате.

— Ако сте прав, това е още едно основание да бъде убита бързо — каза Рикори. — Така вещицата няма да може да я използва вече.

— Не мога да ви позволя да го сторите, Рикори. Имам и още една причина да ви попреча. Искам да я разпитам. Ще ми се да разбера как работи мадам Мандилип: мистерията с куклите, съставките на мехлема, дали има и други хора, които владеят същите знания. Момичето сигурно е в течение на всички тези неща. А аз мога да я накарам да проговори.

— Така ли? — в гласа на Маккан имаше сарказъм.

— Как? — попита Рикори.

— Като използвам същия капан, в който ме вкара майсторката на кукли — отговорих мрачно аз.

Цяла минута Рикори ме наблюдава изпитателно. После каза:

— Доктор Лоуел, за последен път отстъпвам от собственото си решение по този въпрос заради вас. Считам обаче, че грешите. Знам, че и аз сбърках, като не видях сметката на вещицата в деня, в който отидох при нея. Всеки подарен миг от живота на това момиче носи опасност за всички ни. Въпреки това се отказвам от решението си… за последен път.