Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Не, не дърветата ме наблюдаваха! Между тях се криеха някакви същества, прокрадваха се… зловещи същества… злобни същества… и точно те ме дебнеха и чакаха да помръдна!

Но какво търсех тук? Погледнах краката си и разперих ръце с недоумение… Бях облечен със синята пижама, с която си легнах да спя в леглото си, у дома в Ню Йорк… Как бях попаднал тук? Нямах чувството, че сънувам…

Забелязах, че от плитката яма излизаха три пътеки. Прехвърляха ръба й и продължаваха към гората, всяка в различна посока. И изведнъж разбрах, че трябва да поема по една от тях и че е жизненоважно да избера правилната… защото само едната беше безопасна… защото другите щяха да ме отведат в лапите на тези прокрадващи се същества.

Ямата започна да се свива. Усетих как дъното и се надигна под краката ми. Ямата ме изхвърляше навън! Скочих на пътеката отдясно и бавно тръгнах по нея. После, кой знае защо, се затичах бързо към гората. Наближих и видях, че пътеката пробождаше гората като стрела — беше широка около метър, плътно оградена от дърветата, и се губеше в мъгливозелената здрачина. Тичах все по-бързо и по-бързо. Вече бях навлязъл навътре и невидимите същества се трупаха сред дърветата, покрай пътеката, тълпяха се, стичайки се безшумно от дебрите на цялата гора. Що за същества бяха и какво щяха да ми сторят? Нямах представа. Знаех само, че никаква агония не можеше да се сравни с това, което щях да изживея, ако ме хванеха.

Тичах все по-навътре в гората. Всяка стъпка беше кошмар. Чувствах как към мен се протягат ръце, за да ме сграбчат… чувах пронизителни шепнения… Изпотен и треперещ, изскочих от гората и се втурнах през обширна гола равнина, простираща се до безкрайно далечен хоризонт. Нямаше коловози, нямаше пътеки, само кафява, изсъхнала трева. Хрумна ми, че прилича на обжарената пустош на трите вещици от „Макбет“. И все пак това беше за предпочитане пред гората с призраците. Спрях се и погледнах назад към дърветата. Усетих как от тях ме наблюдаваха безброй зли очи.

Обърнах им отново гръб и закрачих през пустата и обветрена равнина. Вдигнах поглед към небето. То беше тъмнозелено. Високо в него просветнаха два мъгливи кръга… две черни слънца… не, това не бяха слънца… бяха очи…

Очите на майсторката на кукли!

Гледаха ме вторачено от мътнозеленото небе… Над хоризонта на този странен свят се издигнаха две гигантски ръце… устремиха се към мен… за да ме хванат и да ме хвърлят обратно в гората… бели ръце с дълги пръсти… и всеки от дългите бели пръсти беше живо същество…

Ръцете на майсторката на кукли!

Очите още повече се приближиха, пръстите на ръцете започнаха да се гърчат все по-близко.

От небето върху ми се стовари на талази гръмотевичен кикот…

Смехът на майсторката на кукли!

Той продължи да звънти в ушите ми и след като се пробудих — или поне сметнах, че съм се пробудил. Бях в стаята си, седнал в леглото, недоумяващ. Плувах в пот, сърцето ми биеше така лудо, че цялото ми тяло се тресеше. Полилеят проблясваше, отразявайки мъглявата светлина от прозореца. Като малък сияен облак. Виждах смътните очертания на прозорците… всичко беше застинало неподвижно…

Нещо шавна на единия перваз. Понечих да стана от леглото и да погледна какво е…

Не можех да помръдна!

Слабо зелено сияние започна да извира отвсякъде и изпълни стаята. Беше като блещукащото фосфоресциране, което излъчват понякога изгнилите пънове. Усилваше се и отслабваше, усилваше се и отслабваше, но силата му постепенно се увеличаваше. Стаята ми се освети съвсем. Полилеят грейна като изумрудено находище…

На прозореца се мярна малко лице! Лице на кукла! Сърцето ми подскочи и се сви от ужас. Помислих си: „Маккан се е провалил! Това е краят!“

Куклата ме гледаше ухилено. Лицето й беше гладко избръснато и принадлежеше на около четиридесетгодишен мъж. Носът беше дълъг, устата широка, с тънки устни. Очите бяха всадени дълбоко под буйни вежди. Сияеха като червени рубини.

Куклата прескочи перваза. Гмурна се с главата напред в стаята. За миг зае челна стойка и подритна с крака. Направи две салта и стъпи на пети, постави малките си длани на хълбоците, впи червените си очи в моите — и зачака. Като че ли очакваше аплодисменти! Беше облечена в трико и с жакет на цирков акробат. Поклони ми се. После с елегантен жест посочи към прозореца.

Оттам надничаше друго малко лице. Беше строго, студено, лице на шестдесетгодишен мъж с бакенбарди. Гледаше ме с изражението на банкер, комуто някой неприятен човек иска заем — тази мисъл ми се видя забавна, но шегата бързо се изпари от главата ми.