Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

По време на краткия хипнотичен транс тя ми беше внушила: „Това и това не бива да разказваш. А това и това можеш.“

Не трябваше да разправям за куклата-дете с ангелското лице и иглата-кинжал, отнела живота на Гилмор. Не трябваше да приказвам за разпънатата на кръст кукла Уолтърс. Не трябваше да споменавам и за неохотното признание на майсторката на кукли, че тя е отговорна за смъртните случаи, които ни доведоха до нея.

От друга страна, от това ми олекна. Поне имаше нещо разбираемо — материалността, която се лутах да напипам; нещо, в което нямаше никакво магьосничество, нито тъмни сили; нещо, напълно в царството на моята собствена наука. Бях правил същото с мои пациенти много пъти, връщайки съзнанието им към нормалния свят посредством подобни постхипнотични внушения.

Съществуваше и способ, чрез който можех да премахна от съзнанието си внушенията на майсторката на кукли, ако пожелаех — чрез самовнушение. Но трябваше ли да го използвам? Упорито се противопоставях на това. Би било признание от моя страна, че се страхувам от мадам Мандилип. Вярно беше, че я мразех — но не се боях от нея. Вече познавах техниката й и би било грешка да не наблюдавам резултатите върху себе си — като лабораторен експеримент. Казах си, че управлявам цялата й гама от внушения — каквото и още да е възнамерявала да вложи в съзнанието ми, не бе успяла поради неочакваното ми пробуждане…

Боже мой, колко права се оказа майсторката на кукли, като ме нарече муле заради собствената ми самоувереност!

Когато се появи Брейл, вече бях в състояние да го посрещна спокойно. Докато се ръкувахме се обади сестрата и съобщи, че Рикори е буден и гори от нетърпение да ме види.

— Това е добре дошло — казах на Брейл. — Ела с мен. Така поне няма да ми се наложи да разправям една и съща история два пъти.

— Каква история? — попита той.

— Разговорът ми с мадам Мандилип.

— Вие сте били при нея! — възкликна изумено той.

— Цял следобед. Тя е една… изключително интересна особа. Ела и ще узнаеш всичко.

Поведох го към частното си клинично отделение, като се правех, че не чувам въпросите му. Рикори беше седнал в леглото. Прегледах го набързо. Беше още слаб, но вече можеше да бъде изписан. Поздравих го със забележителното възстановяване и прошепнах на ухото му:

— Видях вашата вещица и разговарях с нея. Имам много да ви разказвам. Нека охраната ви да излезе в коридора. Ще освободя и сестрата.

Когато пазачите и сестрата излязоха, аз се впуснах в описание на разигралите се през деня събития, започвайки от момента, в който Маккан ме повика в апартамента на Гилмор. Рикори изслуша с мрачна физиономия моето повторение на разказаната от Моли случка. След това възкликна:

— Брат й, а сега и съпругът й! Бедната, бедната Моли! Но за нея ще бъде отмъстено! Si — и то напълно!

Пробутах им силно орязаната си версия за срещата ми с мадам Мандилип. Съобщих на Рикори какво бях наредил на Маккан и допълних:

— Така че поне тази нощ ще спим спокойно. Защото ако момичето излезе с куклите, Маккан ще го хване. Сигурен съм, че без нея майсторката на кукли не може да нанесе удар. Рикори, надявам се, че одобряваш действията ми.

Известно време той ме изучава изпитателно.

— Наистина, доктор Лоуел. Одобрявам ги напълно. Постъпили сте както бих постъпил аз. Има обаче едно обстоятелство, което ме тревожи — струва ми се, че не ни разказахте всичко, което се е случило между вас и вещицата.

— И аз имам същото усещане — обади се Брейл.

Станах от стола.

— Е, разправих ви най-важното. Уморен съм до смърт. Ще се изкъпя и ще си легна. Сега е девет и половина. Момичето едва ли ще излезе преди единадесет, дори по-късно. Ще спя, докато Маккан я пипне. Ако нищо не се случи, ще спя през цялата нощ. И точка. Запазете въпросите си за утре сутринта.

Докато говорех, изпитателният поглед на Рикори изобщо не се откъсна от очите ми.

— А защо не легнете да спите тук? — попита той. — Няма ли да е по-безопасно… за вас?

Обля ме вълна на остро раздразнение. Гордостта ми беше пострадала достатъчно от провала ми пред майсторката на кукли и лекотата, с която тя ме бе надхитрила. А предложението да се скрия от нея зад пистолетите на неговите хора посипа сол върху раната.

— Не съм дете! — отговорих гневно. — Мога и сам да се пазя. Не се каня да прекарам остатъка от живота си с въоръжена охрана…

Млъкнах и почти веднага съжалих за думите си. Но Рикори с нищо не показа, че се е обидил. Кимна и се отпусна на възглавниците.