Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Вие вече ми издадохте това, което исках да узная. Претърпели сте лошо поражение от вещицата, доктор Лоуел. Но не ни съобщихте всички… подробности.

— Съжалявам, Рикори! — промълвих аз.

— Не се извинявайте. — Той едва сега се усмихна. — Всичко ми е ясно. И аз си падам малко нещо психолог. Едно ще ви кажа само — почти без значение е дали Маккан ще доведе момичето тази нощ или не. Утре вещицата ще умре — заедно с момичето.

Не му възразих. Повиках сестрата и заръчах на охраната да заеме отново местата си в стаята. Колкото и да бях уверен в себе си, не можех да си играя просто ей така с безопасността на Рикори. Не бях му казал за пряката закана, която майсторката на кукли бе отправила към него, но и не бях я забравил.

Брейл ме съпроводи до кабинета ми и рече с извинителен тон:

— Лоуел, знам, че сте страшно уморен и не искам да ви досаждам, но не бихте ли ми позволили да остана в стаята, докато спите?

Отговорих със същия инат и раздразнение:

— За бога, Брейл, не чу ли какво казах на Рикори? Много съм ви признателен и така нататък, но това, което отвърнах на него, се отнася и за теб.

— Аз ще остана ей тук, в кабинета — заяви тихо той — и ще седя буден, докато дойде Маккан с пленницата или настъпи утрото. Ако чуя някакви шумове в стаята ви, ще вляза веднага. И всеки път, когато реша да хвърля един поглед и да видя дали сте добре, пак ще влизам. Не заключвайте вратата, ако не искате да я разбия. Разбрахте ли ме?

Ядосах се още повече.

— Говоря съвсем сериозно — настоя той на своето.

— Добре. Прави каквото щеш.

Влязох в стаята си и треснах вратата зад гърба си. Но не я заключих.

Бях много уморен, без съмнение. Даже един час сън щеше да ми бъде от полза. Реших да не си губя времето с банята и започнах да се събличам. Докато разкопчавах ризата си, забелязах от лявата й страна, точно над сърцето, някаква карфичка. Свалих ризата и я огледах отвътре. Там, с помощта на карфицата, беше забодена една от вървите с възли!

Направих крачка към вратата и отворих уста, за да извикам Брейл, но веднага се отказах. Няма да му я покажа. Това би довело до нескончаеми въпроси от негова страна. А на мен ми се спеше.

Господи! Само как ми се спеше!

По-добре да изгоря връвта. Затърсих кибрит, за да я подпаля, но чух приближаващите стъпки на Брейл, бързо пъхнах връвта в джоба на панталона си и изръмжах:

— Какво искаш?

— Просто да се убедя, че наистина ще си легнете да спите.

Той открехна вратата. Фактически това, което искаше да установи, беше дали съм я заключил. Продължих да се събличам мълчаливо.

Спалнята ми е широка стая с висок таван, разположена на втория етаж. Намира се в задната част на сградата, точно до кабинета ми. Има два прозореца с изглед към малката градина. По тях пълзи бръшлян. На тавана е окачен полилей — масивен, старинна изработка, окичен целият с кристални висулки. Те са дълги и висят в шест окръжности, а над тях се издигат свещниците. Полилеят е умалено копие на един от прекрасните канделабри, останали в Залата на независимостта във Филаделфия от времето на колониалната епоха. Когато купих къщата, не позволих да го снемат, нито да го пригодят за електрическо осветление. Леглото ми е в дъното на стаята и когато се обърна наляво, виждам очертанията на слабо осветените прозорци. Кристалните висулки улавят отраженията на светлината и полилеят се превръща в мъгляво проблясващо малко облаче, което ми действа отморяващо и приспивно. Под прозорците отвън има стара круша, последната от някогашната овощна градина. През тихите пролетни дни тя издига към слънцето обсипаните си с цвят ръце. Полилеят се пада точно в края на леглото, откъм краката ми. Ключът за осветлението е близо до главата ми. До едната стена има стара камина със страни от дялан мрамор и широка горна полица. Правя това описание, за да можете да си представите нагледно това, което последва.

Съблякох се, Брейл очевидно се увери в кротостта ми, затвори вратата и се върна в кабинета. Взех връвта с възлите — „стълбата на вещицата“ — и я хвърлих с презрителен жест на масата. В това имаше известно перчене; вероятно ако не бях толкова сигурен в Маккан, щях да изпълня първоначалното си намерение да я изгоря. Разтворих една успокоителна таблетка във вода, изпих я, изгасих лампите легнах да спя. Успокоителното ми подейства бързо.

Потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в морето на съня… все по-дълбоко… и още по-дълбоко…

Събудих се.

Огледах се наоколо… Как ли се бях озовал на такова странно място? Стоях в една плитка кръгла яма, обрасла с трева. Ръбът на ямата едва достигаше до коленете ми. Самата тя се намираше в средата на кръгла, равна ливада, с диаметър може би около четиристотин метра. И тя беше покрита с трева, чудата трева, смесена с пурпурни цветя. Тревистият кръг бе заобиколен от надвесени непознати дървета… в смарагдовозелени и янтарни цветове, с папратовидни листа и провиснали клони. Стволовете им бяха омотани с виещи се като змии лози. Дърветата обкръжаваха поляната като пазачи… наблюдаваха ме… чакаха да направя някакво движение…