Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Тя ме посочи с пръст. Усетих, че гърлото ми се отпусна и способността ми да говоря се възвърна.

— Ах, ти, вещице от ада! — провикнах се с дрезгав глас. — Проклета убийца! Ти ще седнеш на електрическия стол, преди твоите дяволи да ти помогнат да се скриеш в преизподнята, обещавам ти!

Тя се приближи към мен и безцеремонно се изхили в очите ми.

— О, ти ще ме предадеш на съда? Но кой ще ти повярва? Никой! Невежеството, подхранвано от твоята наука, е моят щит. Мракът на вашето неверие е моята непревземаема крепост. Върви да си играеш с твоята прехвалена медицинска апаратура, глупако! И повече не се закачай с мен! — Гласът й се понижи и стана смъртоносно заплашителен. — Ако искаш да оцелееш, ако искаш тези, които са ти скъпи, да останат живи — махни се оттук, заедно с шпионите. Рикори не можеш да отървеш — той е мой. И му прави сметката — никога вече не се сещай за мен. Престани веднъж завинаги да се ровиш в работите ми. Не ме е страх от вашите шпиони — но присъствието им ме оскърбява. Разкарай ги. Веднага! Ако до падането на нощта са още тук… — Тя ме стисна болезнено за рамото и ме разтърси, после ме тласна към вратата. — Пръждосвай се!

Направих страхотно усилие да събера остатъците от волята си и да вдигна десница. Ако можех да го сторя, щях да я цапардосам както се удря побесняло животно. Но безсилието бе вързало ръцете ми. Тръгнах като автомат към вратата. Майсторката на кукли я отвори.

Откъм шкафовете се чу странно шумолене и аз с труд обърнах глава натам.

Куклата Уолтърс беше паднала и висеше наполовина навън. Ръцете й бяха протегнати напред, сякаш ме умоляваше да я взема. Виждах следите от пироните по дланите й. Очите й бяха взрени в моите…

— Махай се! — повтори майсторката на кукли. — И помни какво ти заръчах!

Със същите сковани движения преминах по коридора и през магазина. Момичето ме гледаше с премрежените си, пълни със страх очи. Имах чувството, че някаква неумолима ръка ме буташе отзад. Стигнах до изхода на магазина и излязох на улицата.

Стори ми се, че чух как зад гърба ми се раздаде презрителният, пълен със зловеща наслада мелодичен смях на майсторката на кукли.

Щом се озовах на улицата, силата и възможността ми да се движа свободно се върнаха. Във внезапен прилив на ярост се обърнах, за да вляза отново в магазина, но на крачка от него се блъснах в невидима стена. Не можех да направя нито стъпка напред, даже не можех да си вдигна ръцете, за да пипна вратата. Като че ли в този момент волята ми отказа да функционира, или по-скоро краката и ръцете ми не искаха да ме слушат. Досетих се какво беше това — изключително мощно постхипнотично внушение, част от същото явление, което ме обездвижи пред майсторката на кукли и ме изведе като робот от бърлогата й. Видях приближаващия се към мен Маккан и за миг ми хрумна лудата идея да му заповядам да влезе и да тегли куршума на мадам Мандилип. Но здравият разум бързо ми подсказа, че няма да сме в състояние да дадем рационално обяснение за това убийство и вероятно ще седнем на същия уред за екзекуция, с който я бях заплашил.

— Докторе, вече започвах да се тревожа — каза Маккан. — Тъкмо се канех да нахлуя вътре и да ви отърва…

— Маккан — прекъснах го аз, — трябва да се прибера вкъщи възможно най-бързо.

Той огледа лицето ми и подсвирна.

— Докторе, май току-що сте водили битка.

— Така беше — отговорих аз. — И победата е изцяло на страната на мадам Мандилип. Засега.

— Ама вие излязохте много кротко. Не като шефа — вещицата все едно че бълваше огън и жупел в лицето му. Какво стана?

— Има време, ще ти разкажа. Просто ме остави малко на спокойствие, трябва да помисля.

Всъщност исках само да си възвърна присъствието на духа. Умът ми беше полуослепял и се луташе опипом, сякаш се беше оплел в някакви отвратителни паяжини и макар че се бях изскубнал вече от плена им, по него още висяха парчета от тях. Качихме се в колата и известно време пътувахме мълчаливо. Но любопитството на Маккан надделя.

— Все пак какво ви е мнението за нея? — попита той.

В този момент вече бях стигнал до твърдо решение. Никога досега не бях изживявал нещо подобно на студената омраза и неудържимото желание да убивам, които тази жена предизвика у мен. И причината не беше наранената ми гордост, макар че се чувствах уязвен в немалка степен. Не, аз бях убеден, че в стаята зад кукления магазин обитаваше най-черното зло. Зло, толкова нечовешко и враждебно, сякаш действително идваше от дълбините на ада, в който вярваше Рикори. С такова зло не може да се прави компромис. Нито с жената, в която то беше въплътено. Така че казах: