Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

С върховно усилие възвърнах властта над съзнанието си, глътнах жадно въздух и разбрах, че съм поел много надалеч по пътеката на тези странни усещания и че все още не съм се отърсил от тях напълно. И за миг, на границата на окончателното си пробуждане, видях стаята така, както я беше описала Уолтърс.

Огромна, изпълнена с мека светлина; старинните гоблени, ламперията, резбованите пана, от които надничаха смеещи се същества — присмиващи се на мен! И огледалото на стената — наистина беше като огромна капка най-бистра вода, в която отраженията на резбата от рамката му се полюшваха колебливо като отраженията на горската зеленина в бистро езерце!

Обширният будоар се разлюля — и изчезна.

Стоях до преобърнатия си стол насред стаята, в която ме беше въвела майсторката на кукли. Самата тя се бе изправила до мен и ме наблюдаваше с любопитство и озадачение, и, както ми се стори, с известно огорчение. Имаше вид на човек, чиито занимания неочаквано са били прекъснати…

Прекъснати! Тя кога беше станала от стола си? Колко време бях спал? Какво е правила с мен, докато съм спал? Какво в това ужасно усилие на волята, с което съм се измъкнал от паяжината й, и е попречило да довърши номера си?

Опитах се да проговоря — и не можах. Стоях с вързан език, разгневен, унижен. Осъзнах, че бях попаднал в капана й като последния дилетант — аз, който трябваше да съм нащрек, подозрителен към всяко нейно движение. Бях се озовал в хипнотичната клопка на глас, очи и манипулиращи ръце… и многократно повтаряното внушение, че съм изморен… толкова изморен… а тук има спокойствие… и сън… сън…

Какво ли е правила с мен, докато съм спал! И защо не можех да помръдна! Цялата ми енергия сякаш се беше изчерпала в резултат на огромното усилие, с което се откопчих от паяжината на съня, в която ме беше оплела. Стоях неподвижен, безмълвен, отмалял. Нито един мускул не се подчиняваше на командите ми.

Майсторката на кукли се изкиска и отиде до вградените в отсрещната стена шкафове. Очите ми безпомощно я проследиха. Парализата, която ме беше сковала, изобщо не отслабваше. Мадам Мандилип натисна някаква пружина и вратичката на единия шкаф се открехна.

В шкафа имаше кукла-дете. Малко момиченце с миловидно усмихнато личице. Погледнах го и усетих как сърцето ми се сви. В една от малките си ръце то стискаше игла-кинжал и аз разбрах, че именно това е куклата, която се е размърдала в прегръдките на момиченцето на Гилморови… изскочила е от люлката на детето… приближила се е с танцуваща походка до леглото и е намушкала…

— Тази е една от най-добрите ми! — Майсторката на кукли не откъсваше изпълнените си с жесток присмех очи от мен. — Добра кукла! Е, може би понякога е малко небрежна. Забравя да върне учебниците си у дома, след като е ходила на гости. Но пък е толкова послушна! Не бихте ли желали да я вземете… за вашата внучка?

Тя пак се разсмя с младежки, звънлив и едновременно с това зловещ смях. Изведнъж ми стана ясно, че Рикори беше съвсем прав и че тази жена трябва да бъде убита. Призовах цялата си воля, за да скоча върху нея. Не можах да помръдна дори с пръст.

Дългите бели ръце щракнаха бравата на следващия шкаф. Свитото ми сърце направо се вледени. От шкафа в мен се беше втренчила Уолтърс…

И при това разпъната на кръст!

Толкова идеална, толкова… живабеше куклата, че сякаш виждах младото момиче през умалителна лупа. Не можех да я възприема като кукла — беше като самата девойка. Бе облечена в сестринската си униформа. Касинката й я нямаше, а черната й коса се беше разпиляла около лицето й. Ръцете й бяха разперени и в дланите й беше забит по един малък пирон, приковал я към дъното на шкафа. Краката й бяха голи, кръстосани и заковани през ходилата с още един пирон. Връх на ужасното богохулство беше надписът над главата и, който гласеше: „Изгорената мъченица“ .

Майсторката на кукли промърмори с глас като мед, събран от цветята в ада:

— Тази кукла нямаше добро поведение. Прояви непослушание. Когато куклите ми не слушат, аз ги наказвам. О, виждам, че се разстроихте. Какво пък, тя е наказана достатъчно… така че можем да й простим, поне за известно време.

Дългите бели ръце пропълзяха в шкафа и извадиха пироните от ръцете и краката. Мадам Мандилип сложи куклата в седнало положение и се обърна към мен.

— Може би ще я пожелаете за вашата внучка? О, но тя не се продава. Трябва да научи много уроци, преди да излезе оттук. — Гласът й се промени, сатанинската му сладост изчезна и той се наля със заканителна злоба. — Слушайте ме внимателно сега, доктор Лоуел! Какво? Да не би да сте си въобразили, че ще минете инкогнито? Веднага, щом влязохте, ви познах. И на вас ви трябва един хубав урок! — Очите й ме заливаха с потоци от ярост. — Да, ти ще си получиш урока, нещастник такъв! Ти, който претендираш, че лекуваш болестите на съзнанието — а не знаеш нищо, абсолютно нищо, казвам ти, за това какво представлява съзнанието. Ти, който разглеждаш ума като част от една машина от плът и кръв, нерви и кости — изобщо нямаш представа какво се крие в него. Ти, който не признаваш съществуването на нищо друго, освен на това, което можеш да измериш в епруветките си или да видиш под микроскопа си. Ти, който дефинираш живота като химически фермент, а съзнанието като продукт от дейността на клетки. Муле такова! И въпреки всичко ти и онзи дивак Рикори се осмелихте да ми досаждате и да се месите в работите ми, обкръжавайки ме с шпиони! Осмелихте се да ме заплашвате — мен, владетелката на древното знание, пред което вашата наука е пукот на горящи тръни под празно гърне! Тъпаци! Аз познавам обитателите на съзнанието и силите, които се изявяват чрез него, както и онези извън него! Те отговарят на моя зов. А ти ще ми излизаш насреща с мизерните си знания! Жалък глупак! Разбра ли какво ти казах? Отговаряй!