Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Тя ми отвърна, че Рикори е наредил Маккан да изпълнява заповедите ми така, като че ли те са негови собствени и че искал да разговаря с мен. Но аз се оправдах, че трябва да бързам, и затворих телефона.

Обядвах с голям апетит. Предусещах, че това ще ми помогне да остана по-близко до реалността — или до онова, което смятах за реалност — при сблъсъка ми с мистичната господарка на илюзиите. Маккан беше странно угрижен и мълчалив, потънал в собствените си мисли.

Когато се отправихме към мадам Мандилип, стенният часовник удари три часа.

Бях се изправил пред витрината на магазина и се мъчех да превъзмогна упоритото си отвращение, което ме възпираше да се озова в него. Знаех, че Маккан бди наблизо и че част от хората на Рикори са заели позиция в домовете отсреща, а други ходят насам-натам заедно с минувачите. Сред рева и грохота на влаковете над главата ми, шумното движение около Батъри и нормалния кипеж на уличния живот магазинът на майсторката на кукли беше стихнал като обсадена крепост. Побиха ме тръпки. Стоях на прага му, сякаш бях попаднал в преддверието на непознат свят.

На витрината бяха изложени само няколко кукли, но достатъчно необикновени, за да привлекат погледа на дете или възрастен. Не бяха толкова красиви, като онази, която беше получила Уолтърс, нито като двете, които бях видял у Гилморови, но въпреки това представляваха сами по себе си очарователни примамки. Светлината вътре беше приглушена. Виждах едно слабо момиче, което шареше покрай тезгяха. Нямаше съмнение, че е племенницата на мадам Мандилип. Размерът на магазина определено не позволяваше съществуването на такъв огромен будоар в дъното му, какъвто бе обрисувала Уолтърс в дневника си. Все пак къщите бяха стари и наистина беше възможно задната част да е по-широка за сметка на съседните сгради…

Рязко прекъснах по-нататъшното протакане. Тикнах нетърпеливо вратата и влязох.

Момичето се обърна. Изгледа ме изучаващо, докато се приближавах до тезгяха. Не каза нищо. Аз бързо я прецених. Очевидно принадлежеше към истеричния тип — един от най-перфектните образци, който съм виждал някога. Отбелязах си изпъкналите бледосини очи със зареян неподвижен поглед и разширени зеници; издължената стройна шия, леко заобленото лице; прозрачнобялата кожа и дългите тънки пръсти. Ръцете й бяха сключени и аз забелязах, че са необичайно гъвкави — а това окончателно допълваше истеричния синдром на Лайнел-Лавастен. В друго време и при други обстоятелства тя би била игуменка, пророчица или светица.

Нейният господар, образно казано, беше страхът. В това нямаше никакво съмнение. И въпреки всичко беше видно, че не е уплашена от мен. По-скоро в нея се спотайваше някакъв дълбок и зловещ страх, залегнал в основата на цялото й същество, смучещ жизнената й сила — духовен страх. Косата й беше сребристопепелява… цветът… цветът на косата, от която бяха изплетени вървите с възлите!

Щом видя, че се взирам в косите й, неопределеността в погледа й се изпари и се смени с напрежение. Като че ли едва сега ме забеляза.

— Привлякоха ме куклите на витрината ви — казах аз колкото се може по-нехайно. Имам малка внучка и според мен тя много би се зарадвала на една от тях.

— Куклите се продават. Ако сте си харесали някоя, можете да я купите. На съответната цена.

Гласът и беше нисък, почти шепнещ и пълен с безразличие. Но ми се стори, че напрежението в очите й се изостри.

— Да, предполагам, че точно така би постъпил всеки случаен клиент — отговорих капризно аз, разигравайки нещо подобно на раздразнение. — Но при мен проблемът е следният: това дете ми е любимката и искам за нея най-доброто. Би ли ви затруднило да ми покажете с какви други, може би още по-хубави кукли, разполагате?

Очите й трепнаха за миг. Мина ми през ум, че се ослушваше за някакъв звук, който аз не можех да доловя. Изведнъж безразличието изостави маниерите й и тя стана мила и любезна. И точно тогава почувствах върху себе си чифт други очи, които ме опипваха и проучваха. Усещането беше толкова силно, че неволно се обърнах и огледах магазина. Нямаше никой освен момичето и мен. До далечния край на тезгяха имаше врата, но тя беше плътно затворена. Хвърлих поглед към прозореца, за да видя да не би Маккан да надзърта оттам. Нямаше го.

И тогава, сякаш щракна обективът на фотоапарат, невидимият вторачен поглед се изгуби някъде. Обърнах се отново към момичето. То беше наредило пет-шест кутии на тезгяха и ги отваряше. Изгледа ме прямо, почти мило, и каза: