Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Ама разбира се, можете да разгледате всичко, което имаме. Извинявайте, ако ви се е сторило, че проявявам известно безразличие. Моята леля, която прави куклите, обожава децата и в никакъв случай не би позволила някой, който също ги обожава, да си отиде оттук разочарован.

Това кратко, необичайно слово беше произнесено със запъване, като че ли под нечия чужда диктовка. Но не това ме впечатли, а внезапната, макар и деликатна промяна, която настъпи в поведението на самото момиче. Апатията напусна гласа й и той затрептя от живот. Тя вече не беше предишното безжизнено, безволево същество. Лицето й се одухотвори, даже започна да излъчва известна жизнерадостност, наля се с руменина; зареяността изчезна от очите й — в тях заблестяха искрици, едва забележимо присмехулни и малко по-забележимо злобнички.

Заех се да огледам куклите.

— Прекрасни са — промълвих най-сетне. — Но това ли са най-хубавите, с които разполагате? Да ви кажа откровено, събитието е много специално — внучката ми става на седем години. Цената практически няма значение, стига, естествено, да е в границите на разумното…

Чух я как въздъхна и вдигнах поглед към нея. В очите й отново се беше настанил предишният затаен страх, всичката искряща закачливост и присмехулност беше изчезнала. Руменината се беше изпарила от лицето й. И отново почувствах върху себе си невидимия поглед, втренчен с неизмеримо голяма сила. И той пак изчезна, като щракване на фотоапарат.

Вратата до тезгяха се отвори.

Макар и да бях подготвен от описанието на Уолтърс, появата на майсторката на кукли направо ме порази. Нейната височина и масивност влизаха в контраст с крехкостта на куклите и слабичката фигура на момичето. От вратата ме гледаше гигантка — едрото й скулесто лице, мустачките над горната устна и широката уста пораждаха погрешна представа за мъжественост, с която огромният бюст влизаше в гротескно противоречие.

Взрях се в очите й и забравих за карикатурността на лицето и туловището й. Очите й бяха огромни, сияйно черни и смущаващо живи. Като че ли бяха духове-близнаци, независими от тялото й. От тях се лееше порой от жизнена сила, който гъделичкаше с топлия си полъх нервите ми и в това нямаше нищо заплашително — или поне засега нямаше.

С мъка откъснах очите си от нейните. Потърсих с поглед ръцете й. Тя цялата беше облечена в черно и ръцете й бяха скрити в гънките на свободната й рокля. Отново се загледах в очите й и видях как в тях проблесна присмехулната презрителност, която бях забелязал и у момичето. Мадам Мандилип проговори и аз разбрах, че вибриращият от живот тембър, който бях усетил в гласа на момичето, е бил само ехо на тези мелодични, нежни и дълбоки тонове.

— Куклите които ви показа моята племенница, не задоволяват ли вашия вкус?

Събрах мислите си и рекох:

— Всички те са прекрасни, мадам… мадам…

— Мандилип — осведоми ме тя благо. — Мадам Мандилип. Името ми не ви е известно, нали?

— За мое най-голямо съжаление — отговорих аз многозначително. — Но ето в какво се състои проблемът. Имам мъничка внучка и искам да купя нещо изключително хубаво за седмия й рожден ден. Куклите ви са прекрасни — но все пак се питам дали не разполагате с нещо, което наистина да е…

— Нещо още… — тя наблегна на думата — по-красиво? Е, може и да имам. Но когато оказвам особено внимание на клиенти — сега тя постави акцента на думата „особено“, — трябва да знам с кого си имам работа. Доста необичайно поведение за собственичка на едно вехто магазинче, нали?

Тя се засмя и аз се възхитих от свежестта, младежкия дух и звънтящата нежност на смеха й.

Трябваше наистина да проявя усилие на волята, за да се върна към реалността и да бъда нащрек. Извадих една визитна картичка от куфарчето си. Не исках да знае кой съм, нито пък имах намерение да насоча вниманието й към някой познат, комуто би могла да навреди. Затова се бях приготвил предварително и носех картичката на един отдавна починал приятел, доктор. Мадам Мандилип я погледна.

— А! — възкликна тя. — Вие сте лекар. Е, сега, след като вече се познаваме, елате с мен да ви покажа най-качествената си стока.

Тя ме преведе през вратата в широк, слабо осветен коридор. Докосна ръката ми и аз отново усетих онова странно, витално напрежение на нервите. Спряхме пред една друга врата. Тя се обърна към мен и рече:

— Ето, тук държа най-добрите си работи. Моите особено добри работи!

Тя пак се засмя и отвори вратата със замах. Прекрачих прага и спрях, оглеждайки стаята бързо и неспокойно. Не беше някакъв обширен будоар, както го описваше Уолтърс. Вярно, помещението беше малко по-голямо от това, което можеше да се очаква. Но къде бяха изящната резбована ламперия, старинните гоблени, онова магическо огледало, което било като „половинка от огромна капка бистра вода“ и всички онези вещи, които я бяха подтикнали да си помисли, че това е Раят?