Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Направих огорчена гримаса при тези думи — в тях имаше твърде много истина. Бях покрусен от мъка и безсилна ярост. Ако не бях позволил на накърнената ми гордост да надделее, ако бях им разказал всичко за сблъсъка ми с майсторката на кукли, ако бях им обяснил защо има подробности, които не мога да споделя, ако бях поискал Брейл да ме подложи на прочистваща контрахипноза — не, стига само да бях приел предложението на Рикори да бъда охраняван или пък на Брейл да ме наблюдава, докато спя — това нямаше да се случи.

Надникнах в кабинета и видях медицинската сестра. Прислугата, персоналът на клиниката и болните се бяха събрали в коридора, привлечени от грохота на падналия полилей. Обърнах се хладнокръвно към сестрата:

— Полилеят се откъсна от тавана, докато доктор Брейл стоеше до постелята ми и разговаряше с мен. И го уби. Но не казвайте това на другите. Съобщете им само, че полилеят е паднал и е наранил доктор Брейл. Посъветвайте ги да се върнат по леглата си и ги уверете, че веднага ще изпратим Брейл в болницата. После се върнете със санитаря и почистете кръвта, доколкото е възможно. Но не пипайте полилея.

Щом тя замина, аз се обърнах към телохранителите на Рикори.

— Какво видяхте, преди да стреляте?

— На мен ми приличаха на някакви маймуни — каза единият.

— Джуджета — възрази другият.

Погледнах Рикори и прочетох по лицето му какво беше видял. Взех лекото одеяло от леглото и казах:

— Рикори, нека хората ви да вдигнат Брейл и да го увият в това. Да занесат тялото в стаичката до кабинета ми и да го оставят върху медицинската кушетка.

Той им даде знак и те послушно измъкнаха Брейл от купчината потрошено стъкло и огънат метал. Лицето и вратът му бяха порязани от счупените кристални висулки и по някаква случайност една от раните беше близко до мястото, където куклата беше забила кинжала-игла. Пробождането беше дълбоко и сигурно бе причинило второ срязване на сънната артерия. Последвах ги в малката стая. Двамата телохранители поставиха тялото на медицинската кушетка и Рикори им заповяда да се върнат в спалнята и да пазят, докато сестрите са там. След което затвори вратата и се обърна към мен.

— Какво мислите да правите, доктор Лоуел?

Какво да направя ли? Идеше ми да се разплача, но се овладях и отговорих:

— Случаят естествено е за следовател. Трябва незабавно да уведомя полицията.

— И какво смятате да им кажете?

— Рикори, вие какво видяхте на прозореца?

— Куклите.

— И аз. Мога ли да призная на полицията какво уби Брейл… преди да падне полилеят? Знаете, че не мога. Затова ще им кажа, че сме разговаряли и полилеят ненадейно е паднал върху него. Разтрошено стъкло от висулките е пробило гърлото му. Какво друго ми остава? Те с охота ще възприемат тази версия, докато на истината няма да са склонни да повярват…

Замълчах. И тогава изведнъж самообладанието ми ме напусна — за първи път от много години насам се разплаках.

— Рикори, вие бяхте прав. Не Маккан е виновният, а аз — ако бях разказал всичко от край до край, сега Брейл щеше да е жив… но аз не го сторих… Аз съм неговият убиец…

Той се зае да ме успокоява — нежно, като жена.

— Вие не сте виновен. Не сте могли да постъпите иначе… като се има предвид що за човек сте… и какви са възгледите, към които сте се придържали през целия си живот. Ако поради вашето неверие, колкото и естествено да е то, вещицата е намерила сгода да приведе в изпълнение своя план… вие не сте виновен. Но стига толкова — няма да й се дадат повече възможности. Чашата на търпението ми преля… — Той постави ръце на раменете ми. — Засега не уведомявайте полицията. Поне докато не се свържем с Маккан. Часът е почти дванадесет и дори да не дойде тук, той непременно ще телефонира. Отивам в стаята си да се преоблека. Защото щом се обади Маккан, ще трябва да ви оставя.

— Какво възнамерявате да предприемете, Рикори?

— Да убия вещицата — отговори спокойно той. — Ще убия и нея, и момичето. Твърде дълго чаках. Не ще й позволя да вилнее повече.

Прилоша ми. Отпуснах се на стола и очите ми се замъглиха. Рикори ми подаде чаша вода и аз жадно я изпих. Заедно с бученето на ушите в главата ми се промъкна нечие предпазливо почукване, придружено от гласа на единия от телохранителите:

— Маккан пристигна.

— Да влезе — каза простичко Рикори.

Вратата се отвори и Маккан нахлу в стаята.

— Пипнах я… — Закова се сепнат на място и ни загледа изненадано. После забеляза покритото тяло на медицинската кушетка и се навъси. — Какво е станало?