Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Маккан, доведи момичето в кабинета ми — надигнах се аз. — Но първо изчакай, докато отпратя по стаите всички, които се мотаят из коридорите.

Слязох долу заедно с Маккан и Рикори. Там не се мяркаше жива душа. Сложих на бюрото си система от огледала на Люис — уред, използван за първи път в Париж преди известно време с цел предизвикване на хипнотичен сън. Той се състои от два успоредни реда малки рефлектори, които се въртят в противоположни посоки. Пуска се светлинен лъч, който се отразява в тях така, че повърхностите им блясват и потъмняват една след друга. Много полезен уред, който според мен лесно щеше да въздейства върху момичето, отдавна свикнало да бъде подлагано на хипноза. Поставих едно удобно кресло под подходящ ъгъл и намалих осветлението, така че да не пречи на хипнотичния сеанс.

Тъкмо бях завършил приготовленията си, когато Маккан и още един от главорезите на Рикори доведоха момичето, бутнаха я да седне в креслото и аз извадих от устата й парцала, с който я бяха заставили да замълчи.

— Тони, върни се в колата. Маккан, ти стой тук — каза Рикори.

Момичето ме оказа абсолютно никаква съпротива. Беше напълно вглъбена в себе си и гледаше с онзи празен поглед, който бях забелязал при посещението си в магазина. Хванах ръцете й. Тя безжизнено ги отпусна в моите. Бяха много студени. Казах й ласкаво:

— Дете мое, никой няма да ти стори лошо. Отпусни се и си почини. Разположи се удобно в креслото. Аз съм тук, за да ти помогна. Ако искаш спи. Заспи.

Тя като че ли не ме чуваше и продължаваше да ме фиксира с неподвижния си поглед. Пуснах ръцете й. Седнах на моя стол, с лице към нея, и включих апарата. Огледалата се завъртяха. Очите й веднага се обърнаха към тях и ги загледаха възхитено. Напрежението на тялото й отслабна; тя потъна в креслото. Клепките й също започнаха да се отпускат…

— Заспи — казах тихо аз. — Тук не може да ти се случи нищо лошо. Докато спиш, не може да ти се случи нищо лошо. Заспи… Заспи…

Очите й се затвориха. Тя въздъхна.

— Ти спиш — продължих аз. — Няма да се събудиш, докато не ти кажа. Не можеш да се събудиш, докато не ти кажа.

Тя повтори с мърморещ, детински глас:

— Аз спя. Не мога да се събудя, докато не ми кажете.

Спрях въртящите се огледала и й рекох:

— Искам да ти задам няколко въпроса. Ще ги изслушаш и ще ми отговориш истината. Не можеш да ме излъжеш. Знаеш това.

Тя повтори като ехо с все същия слаб, детински гласец:

— Не мога да ви излъжа. Знам това.

Не се въздържах и хвърлих триумфален поглед към Рикори и Маккан. Рикори се кръстеше и ме зяпаше с широко отворени очи, в които имаше и недоверие, и страхопочитание. Сигурно отстрани изглеждах като някакъв магьосник. Маккан седеше, мляскайки нервно дъвка. И се взираше в момичето.

Започнах да задавам въпросите си, като отначало подбирах най-безобидните.

— Ти действително ли си племенница на мадам Мандилип?

— Не.

— Коя си тогава?

— Не знам.

— Кога се събра с нея и защо?

— Преди двадесет години. Бях в приют за сираци във Виена. Тя ме взе оттам. Научи ме да й казвам „лельо“. Но не ми е леля.

— Оттогава насам къде сте живели?

— В Берлин, Париж, след това в Лондон, Прага, Варшава…

— Мадам Мандилип продаваше ли кукли на всички тези места?

Тя не отговори. Вцепени се. Клепачите й започнаха да потрепват.

— Спи! Помни, че не можеш да се събудиш, докато не ти позволя! Спи! Отговори на въпроса ми.

Тя прошепна:

— Да.

— И те убиваха във всеки от тези градове?

— Да.

— Спи. Спи спокойно. Нищо лошо не може да ти се случи… — Вълнението й отново се усили и аз за момент се отклоних от темата за куклите. — Къде е родена мадам Мандилип?

— Не знам.

— На колко години е?

— Не знам. Питала съм я, но тя все се смее и казва, че времето не означава нищо за нея. Аз бях на пет години, когато ме взе. Тогава тя изглеждаше така, както и сега.

— Има ли някакви помощници — искам да кажа, има ли и други, които правят кукли?

— Един. Тя го е обучила. Той й беше любовник в Прага.

— Неин любовник! — възкликнах аз изумено. И веднага пред очите ми изникна огромното тяло на майсторката на кукли, с големите гърди и тежкото конско лице.

— Знам какво си мислите — каза момичето. — Но тя има и друго тяло. Носи го, когато пожелае. То е прекрасно. Негови са очите, ръцете и гласът й. Когато е в това тяло, тя е красива. Виждала съм го много пъти.

Друго тяло! Илюзия, разбира се… като призрачната стая, описана от Уолтърс… нали ми се мярна, преди да се отскубна от паяжината на хипнозата, в която бях омотан… картина, нарисувана от съзнанието на майсторката на кукли и вкарана в мозъка на момичето. Отхвърлих мисълта за това и се насочих към сърцевината на проблема.