Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Автоматичният пистолет на Рикори падна от ръката му. Чух как и останалите оръжия изтропаха на пода. Знаех, че всички се бяха втрещили като мен, зашеметени от невероятното превъплъщение, безпомощни пред силата на излъчването, което струеше от майсторката на кукли.

Тя посочи Рикори и се засмя:

— Вие да ме убиете? Мен! Вдигни оръжието си, Рикори — и опитай!

Рикори започна бавно да се навежда… много бавно… Виждах го с крайчеца на очите си, защото не можех да ги откъсна от тези на жената… Знаех, че и той не може… че заковани в нейните, очите му се извъртаха нагоре и нагоре, докато се навеждаше. По-скоро почувствах, отколкото видях, как опипващата му ръка докосна пистолета… и се помъчи да го вдигне. Чух как Рикори изстена. Майсторката на кукли отново се изсмя.

— Достатъчно, Рикори — няма да можеш!

Тялото на Рикори внезапно се изпъна, като че ли нечия ръка го тласна под брадичката и тъй го изправи…

Зад мен се разнесе шумолене, пошляпване на мънички стъпала и енергично шаване на малки тела.

Видях как в краката на жената застанаха четири човекоподобни същества… същите, които бяха напредвали към мен в зеленото сияние… банкерът-кукла, старата мома, акробатът и изпълнителят на трапец.

Строиха се пред нея и ни загледаха свирепо. Всички те стискаха кинжали като игли за дамска шапка, насочени към нас подобно на малки шпаги. Стаята още веднъж се изпълни със смеха на жената. Тя проговори гальовно:

— Не, не, миличките ми. Не се нуждая от вас! — Посочи ме с пръст. — Ти знаеш, че моето ново тяло е просто една илюзия, нали? Отговори!

— Да.

— И тези в краката ми — както и всички останали мъничета — не са нищо друго освен илюзия?

— Това не зная.

— Ти знаеш твърде много — и твърде малко. Ето защо ти трябва да умреш, мой твърде умни и твърде глупави докторе. — Огромните и очи ме разглеждаха с присмехулно съжаление, красивото й лице придоби заплашително изражение. — И Рикори трябва да умре. Защото му е известно прекалено много. И вие, останалите, също трябва да пукнете. Но не от ръцете на моите мънички човечета. Не тук. Не! В твоя дом, славни ми докторе. Ще се приберете тихомълком и няма да говорите нито помежду си, нито с други хора по пътя. И още щом влезете у вас, ще се нахвърлите един върху друг… всеки ще претрепе другия… ще се ръфате като побеснели вълци… като…

Тя отстъпи крачка назад и се олюля.

Видях — или поне ми се стори, че видях, как куклата Уолтърс се извъртя и бързо, като нападаща змия, вдигна вързаните си ръце и заби кинжала си в гърлото на майсторката на кукли… жестоко го завъртя… извади го от раната и го намушка пак, и пак, в златистото гърло на жената, точно там, където другата кукла беше пронизала Брейл!

И също както изпищя Брейл, сега пищеше майсторката на кукли… ужасно, агонизиращо…

Вещицата отскубна куклата от гърдите си и я метна настрана. Тя се търкулна към камината и се спря до тлеещата жарава.

Блесна ярък пламък и ни блъсна същата гореща вълна, която усетих, когато Маккан драсна кибрита на куклата Питърс. И в този миг куклите в краката на жената изчезнаха. От тях се издигна стълб също така ярък пламък, усука се и уви майсторката на кукли от главата до петите.

Видях как красивата форма се стопи. На нейно място се появи туловището на мадам Мандилип с конското лице… и ослепели, обгорени очи… Дългите бели ръце стискаха разрязаното й гърло, но вече не бяха бели, а алени от кръвта й.

Тя застина така за едно мигновение и рухна на пода.

И веднага, щом се строполи, магията върху нас се разпадна.

Рикори се наведе над безформената купчина, която допреди малко беше майсторката на кукли, и плю върху нея. После извика победоносно:

— Изгори, вещице, изгори!

Изтласка ме към вратата, посочвайки ми предупредително редиците наблюдаващи кукли, които сега, кой знае защо, изглеждаха напълно лишени от живот. Просто кукли! От драпериите и завесите към тях се носеха пламъци. Огънят ги обхващаше като някакъв отмъстителен и пречистващ дух!

Втурнахме се през вратата в коридора и оттам в магазина. Пламъците ни последваха. Изтичахме на улицата.

— Бързо! Към колата! — викна Рикори.

Изведнъж цялата улица се обля в червено от пламъците. Навсякъде се отваряха прозорци, раздаваха се тревожни викове, зави сирена.

Хвърлихме се в чакащата ни кола и се понесохме. Надалеч оттук.

Направиха подобие на моя образ, дадоха му косата ми, одеждите ми, взеха дъха ми, намазаха с глина вдървените ми нозе; натриха ме с мехлем от отровни билки; поведоха ме към смъртта ми. О, Боже на Огъня, унищожи ги!