Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Всички шкафове бяха отворени. Наредените в тях кукли ни гледаха втренчено със зелени, сини, сиви и черни очи. Бяха толкова живи… като джуджета на някакво гротескно изложение. Бяха стотици. Някои бяха облечени в американски носии, други като германци, испанци, французи, англичани, а имаше и такива, чиито костюми не ми бяха познати. Ето една балерина, един ковач с вдигнат чук… жокей, френски рицар, немски студент със сабя с широко острие и синкави белези по лицето… апах с нож в ръка, на чието жълто лице бе изписана неистова лудост, уличница с порочна уста…

Плячката на майсторката на кукли от десетки страни!

Куклите изглеждаха готови за скок. Да се хвърлят върху нас и да ни пометат.

Прогоних всички нелепи мисли от главата си. Стегнах се и кръстосах очи с тези на батареята живи кукли. Представих си, че са най-обикновени кукли, лишени от каквато и да била жизненост. Имаше един празен шкаф… втори… трети… пет шкафчета без кукли. Липсваха четирите кукли, които бях видял да маршируват към мен, докато бях парализиран от зеленото сияние… Нямаше я и Уолтърс…

С труд откъснах очи от вторачените в нас кукли и отново погледнах майсторката. Тя продължаваше невъзмутимо да си шие… като че ли беше съвсем сама… като че ли изобщо не ни забелязваше… като че ли пистолетът на Рикори не беше насочен към сърцето й… шиеше… и тихичко напяваше…

Куклата Уолтърс лежеше просната на масата пред нея! Мъничките й ръце бяха завързани за китките с усукани кичури от пепелява коса. Тези импровизирани върви бяха омотани многократно около ръцете й, които държаха кинжал-игла!

Дълго е за описване, но в действителност ни трябваха само няколко секунди, за да осъзнаем какво виждаме.

Пълната вглъбеност на майсторката на кукли в шиенето и абсолютното й безразличие към нас създаваха помежду ни някаква преграда, която, макар и невидима, ставаше все по-плътна. Острият аромат се усили още повече.

Маккан пусна тялото на момичето на пода. Опита се да проговори — веднъж, дваж, на третия път успя и каза на Рикори с дрезгав глас, като че ли някой го стискаше за гърлото:

— Убий я… или аз сам ще…

Рикори не помръдна. Стоеше вцепенен, с пистолет, чиято цев бе насочена към сърцето на майсторката на кукли, и очи, приковани в танцуващите й ръце. Като че ли не чу Маккан, или ако го беше чул, не му обърна внимание. Песента на майсторката на кукли продължаваше да се лее… беше като жуженето на пчели… сладко приспивна… създаваше сън, както пчелите мед… сън…

Рикори стисна здраво пистолета си, хвърли се напред и халоса с приклада му китката на старицата.

Ръката й се свлече, дългите бели пръсти се загърчиха… отвратително се заизвиваха… като змии с настъпен гръбнак…

Рикори вдигна пистолета за втори удар, но преди да успее да го нанесе, майсторката на кукли скочи от стола си и го прекатури. По шкафовете се понесе шепот, куклите сякаш се приведоха напред…

Сега вече очите на майсторката на кукли бяха впити в нас. Те като че ли пробождаха поотделно всеки един и всички ни едновременно. И бяха като пламнали черни слънца, по които играеха пурпурни пламъци.

Мощта й се разгъна над нас и ни притисна. Беше осезаема като вълна. Усетих, че ме блъсна подобно на твърд предмет. Обзе ме безсилие и скоро установих, че съм обездвижен. Видях как ръката на Рикори, стискаща пистолета, се схвана и побеля. Разбрах, че го обхваща същата парализа… както и Маккан, и останалите…

Майсторката на кукли пак ни беше уловила в капана си.

Успях да прошепна:

— Рикори, не гледайте към нея… не я поглеждайте в очите…

С титанично усилие отделих собствените си очи от пламтящия и черен поглед и ги насочих към куклата Уолтърс. Със сковано движение посегнах, за да я взема — без да знам защо. Но майсторката на кукли ме изпревари. Грабна куклата с наранената си ръка, притисна я до гърдите си и извика с глас, чиято вибрираща сладост премина по всичките ми нерви и засили пълзящата летаргия:

— Да не ме гледа? Вие не искате да ме гледате! Глупаци! Та вие нямате никакъв друг избор!

И тогава се започна онзи странен, изключително странен епизод, който беше началото на края.

Благоуханието запулсира, разпръсна се на талази и стана още по-силно. Нещо, прилично на искряща мъгла, се понесе във вихрушка и покри като с воал майсторката на кукли, скривайки конското й лице и огромното й туловище. Само очите й блестяха в тази мъгла…

После мъглата се разсея. Пред нас стоеше жена с невиждана хубост — висока, стройна и изящна. Гола, с черна, фина като коприна коса, която я прикриваше до коленете. През къдрите блестеше златисто тяло. Само очите, ръцете и куклата, която притискаше към една от заоблените си високи гърди, издаваха коя е тя.