Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Излъчваха червена светлина. Искам да кажа, че светеха… като погледа на див звяр в мрака. При вида на този сатанински блясък сякаш нечия ръка сграбчи сърцето ми! Очи, дошли от ада, върху това ангелско лице…

Не знам колко време куклата стоя и ме гледа свирепо. После седна на ръба на тоалетната масичка и заклати крака като дете. Бавно започна да вдига малката си ръка и посегна към врата си. И все така бавно ми я показа. Държеше игла… дълга като кинжал…

Скочи от тоалетната масичка на пода. Затича се към мен и долният край на леглото я скри. Само миг — и ето че тя вече беше на леглото, в краката на Джон, продължавайки да ме пронизва с червените си светещи очи.

Опитах се да извикам, да помръдна, да събудя Джон. Започнах да се моля: „О, Господи, събуди го! Мили Господи, събуди го!“

Куклата отмести погледа си от мен и се отправи към Джон. Пропълзя по тялото му, насочвайки се към главата му. Помъчих се да раздвижа ръката си, за да я хвана, но не успях. Куклата излезе от полезрението ми…

Раздаде се ужасен стон. Усетих как Джон се разтресе, после се изпъна и изви… Чух го как въздъхна…

Дълбоко… дълбоко вътре в себе си знаех, че Джон умира… в тишината… и не можех с нищо да му помогна…

Под прозорците се разнесе нещо като изсвирване на флейта. Последваха го тихи стъпки. Видях как куклата се плъзна по пода и се метна на перваза на прозореца. Коленичи там за миг, оглеждайки улицата. Забелязах, че държеше в ръката си връвта с възлите, която Джон беше хвърлил на нощната масичка.

Флейтата отново изсвири… Куклата се прехвърли през прозореца… Мярнаха ми се червените й очи… и после тя изчезна…

Зеленото сияние… премигна и… се разсея. Светлината от улицата отново нахлу изпод пердетата. Тишината сякаш… изтече от стаята.

И тогава върху мен се стовари вълна от мрак. Потънах в нея. Чух само как часовникът удари два.

Когато се свестих… или, ако това е било сън, когато се събудих… се обърнах към Джон. Той лежеше… неподвижен! Пипнах го… беше студен… толкова студен!

Доктор Лоуел, кажете ми, кое е било насън и кое — наяве? Мигар може да го е убила кукла!

Дали е протегнал ръка към мен и ме е докоснал, докато е умирал… и кошмарът от реалността е нахлул в съня ми? Или насън… съм го убила?

В очите й имаше неописуема мъка. Не можех да й кажа истината, затова я излъгах.

— Поне в едно мога да ви уверя. Причината на смъртта на вашия съпруг е съвсем естествена — кръвен съсирек в мозъка. Прегледът, който му направих, напълно потвърди това. Вие нямате нищо общо със смъртта му. А колкото до куклата — просто сте сънувала необикновено ярък сън. Често се случва на по-чувствителните хора.

Тя ме погледна като човек, готов да даде и душата си, стига да й казвам истината, и промълви:

— Но аз чух как умираше!

— Напълно е възможно… — и аз се задълбочих в теоретични обяснения. Знаех, че няма да ги разбере, но точно поради това щяха да й прозвучат убедително: — Вие сигурно сте били в онова полусънно състояние, което ние, медиците, определяме като „граница“ на пробуждащото се съзнание. По всяка вероятност сънят ви е бил предизвикан от звуците, които сте чули. Подсъзнанието ви се е опитало да си ги обясни и е породило цялата фантасмагорична драма, която ми разправихте. Това, което във вашия сън е продължило дълги минути, на практика е траяло само част от секундата — подсъзнанието само си създава свое време. Става дума за едно често срещано явление. Трясва врата или прозвучава някакъв рязък сигнал. Той събужда спящия. Когато се разсъни напълно, той има спомен за някакъв изключително ярък сън, завършил със силен звук. А в действителност сънят му е започнал с този звук. На него може да му се стори, че сънят му е траял часове. А той фактически е бил почти моментен, защото се е осъществил за един кратък отрязък от време между шума и пробуждането.

Тя въздъхна дълбоко; мъката в очите й като че ли започна да се топи и аз се възползвах от възможността да я доубедя.

— Не бива да забравяте и за вашето собствено състояние. То прави много жени податливи на сънища, съпроводени с неприятни оттенъци. Понякога се стига дори до халюцинации.

Тя прошепна:

— Вярно е. Когато наближи време да се ражда малката Моли, имах ужасни сънища… — Замълча колебливо; видях как съмненията отново замъглиха погледа й. — Обаче куклата — куклата изчезна!

Наругах се наум, че не бях подготвил отговор на този въпрос. Но Маккан беше и каза съвсем простичко: