Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

Моли обикновено е неспокойна нощем и все още спи в ниско бебешко кошче — за да не падне. То стои в нашата стая, в ъгъла, до единия от прозорците. Между двата прозореца е тоалетната ми масичка, а леглото ни е срещу тях, тъй че главите ни са откъм стената. И двамата спряхме, за да погледнем Моли, както правим… правехме винаги. Тя беше заспала дълбоко и гушкаше куклата, беше сложила главата й на рамото си.

„Боже Господи, Моли, тази кукла изглежда жива като детето — възкликна Джон. — Все едно, че ей сега ще стане и ще проходи. Момиченцето, което е позирало за нея, сигурно е било много сладко.“

И наистина беше така. Куклата имаше много мило, нежно личице… и, о, доктор Лоуел, именно от това всичко става… толкова отвратително ужасно…

Видях как страхът отново пропълзя в очите й.

— Моли, стегни се! — обади се Маккан.

— Опитах се да взема куклата. Беше толкова красива, че се страхувах детето да не се преобърне върху нея и да я смачка — продължи Моли тихо, — но тя я стискаше здраво, а аз не исках да я безпокоя. Затова й я оставих. Докато се събличахме, Джон извади от джоба си връвта с възлите. „Като се чуеш с Том, попитай го за какво служи тая чудесия“ — каза той. Метна връвта на малката масичка, легна и скоро заспа. След това се унесох и аз…

И изведнъж се събудих… или ми се стори, че се събудих… защото не знам дали съм била будна, или съм сънувала. О, Господи… Чух как Джон умираше…

Сълзи потекоха от очите й.

— Ако съм била будна, значи ме е събудила абсолютната тишина. И все пак — именно тя ме кара са мисля, че съм сънувала. Не е възможно да съществува такава тишина… освен в сънищата. Ние сме на втория етаж и от улицата винаги прониква някакъв шум. А тогава нямаше нито звук… като че ли… като че ли изведнъж целият свят беше онемял. Стори ми се, че седнах, заслушах се… ослушвах се жадно и за най-малкия шум. Даже не чувах дишането на Джон. Бях уплашена, защото в тази тишина имаше нещо злокобно. Нещо… живо! Понечих да докосна Джон, да го сбутам. И открих, че не можех да мръдна! Дори пръста си не можех да помръдна! Опитах се да проговоря. Или да извикам. Но не би!

Пердетата на прозорците бяха спуснати само наполовина. Под тях и около тях проникваше слаба светлина от улицата. Изведнъж тя изчезна. Стаята стана тъмна — непрогледно тъмна.

И тогава избликна зеленото сияние…

Започна като съвсем слабо блещукане. Не идваше отвън. Самата стая го излъчваше. Ту проблясваше, ту гаснеше. Пулсираше ритмично. Но след всяко угасване светваше все по-ярко. Беше зелено — като слаба светлинка на светулка. Или като лунно отражение в зелена вода. Но това не беше светлина, а само имитация на светлина. Не беше ярко. Сякаш извираше от нищото. И беше навсякъде — под тоалетната масичка, под столовете… При това предметите в стаята не хвърляха никакви сенки. Можех да видя всичко в спалнята. Виждах и Моли в коша, главата на куклата на рамото й…

Куклата се раздвижи!

Завъртя главата си и като че ли се заслуша в дишането на детето. Постави малките си ръце върху неговата длан и я отмести…

Куклата седна!

Вече бях сигурна, че сънувам… тази странна тишина, странното зелено сияние… и това, което…

Куклата се изсули от коша и се спусна на пода. Закрачи нехайно към леглото ни, подобно на първолак, който върви и размахва учебниците си. Въртеше глава ту на една, ту на друга страна, оглеждайки стаята досущ като любопитно дете. Забеляза тоалетната масичка и спря до нея. Качи се на стола пред масичката, от него скочи горе, метна чантата с книгите си настрана и започна да се кипри пред огледалото.

Контеше се, накланяше се и се оглеждаше, първо през едното си рамо, после през другото. „Що за фантастичен сън!“ — удивих се аз. Куклата приближи лицето си до огледалото и оправи косата си. Помислих си: „Каква суетна малка кукла!“ И после: „Аз сънувам всичко това, защото Джон каза, че куклата толкова прилича на жива, че няма да се изненада, ако я види да ходи. Само че не може да сънувам, защото ако е така, не бих могла да преценявам това, което сънувам!“ Всичко ми се видя толкова абсурдно, че се засмях. Знаех, че не съм издала никакъв звук. Знаех… че смехът остана вътре в мен. Но куклата сякаш ме чу. Обърна се и ме изгледа право в очите…

Стори ми се, че сърцето ми спря да бие. Имала съм и друг път кошмари, доктор Лоуел — но дори в най-лошите от тях не съм чувствала такъв потрес, както в мига, в който очите на куклата се кръстосаха с моите…

Това бяха очите на дявол!